— Логично е Ледфорд да е имал нужда от оръжие, експлозиви, фалшиви документи. Кой е способен да му осигури толкова разнообразна стока.
— И фалшиви документи, казвате?
Алекс кимна.
— Останалите неща са лесна работа, но за фалшивите документи му е бил нужен специалист… — Той млъкна смръщи вежди и каза бавно. — Циганина. Само Циганина би могъл да се справи с всичко това.
— Кой, по дяволите, е този Циганин?
— Искате да знаете името му? — Кемал поклати глава. — Не го знам. Когато някой работи за клиенти като Ледфорд, не дава информация за себе си, освен най-необходимата. Чувал съм, че Циганина действа чрез някои от най-големите играчи в града.
— Можеш ли да го откриеш?
— Ще опитам. Но нищо не ви обещавам.
— Дори и срещу огромната сума, която ще получиш от мен?
— Е, ще се постарая. — Кемал се засмя лукаво. В същност, мога да ви заведа при един от приближените на Циганина утре вечер, ако искате.
— Искам — каза Алекс. — Даже ще се зарадвам повече, ако ме заведеш още тази вечер.
— Много бързате. — Сервитьорът постави пред Кемал чаша и салфетка. — Трябва да се наслаждаваме на живота. — Той поднесе към устните се млечнобялото питие. — Обичам ракия. Опитвал ли сте го някога?
— При първото ми идване в Истанбул. Може да ти отнеме разсъдъка.
— Но по толкова приятен начин. — Кемал отпи и въздъхна със задоволство. — Мъжът трябва да живее заради удоволствията, нали знаете?
— Можеш ли да ми уредиш среща с човека тази вечер?
Кемал поклати глава.
— Невъзможно. Но за утре обещавам. — Той отново отпи от ракията си. — Но и тази вечер няма да скучаете. Ще имаме работа.
— Така ли?
Кемал кимна тържествено и огледа кафенето, преди да каже тихо:
— Трябва да идем в един магазин близо до Капалъ чарши.
— За да се срещнем с някой от хората на Циганина ли?
— Не. — Кемал отправи към Алекс слънчева усмивка. — Да ми купите нов велосипед.
Глава единадесета
— Дневникът на Катрин Вазаро е сред книгите по парфюмерия в лабораторията за парфюми. — Катрин се усмихна на Питър. — Кейтлин искаше да й е винаги под ръка и Бог е свидетел, че прекарваше повече време в тази лаборатория, отколкото в къщата. Ще ви заведа там, можете да го донесете и да го прегледате тук на спокойствие.
— Не бих искал да ви затруднявам. Просто ми кажете къде е и сам ще я намеря. — Катрин изглеждаше много приятна жена, но Питър не желаеше да губи време в учтивост и благовъзпитано бъбрене, след като веднъж се е добрал до дневника. — Моля ви. Бяхте достатъчно мила да ме приемете в своя дом. Не искам да ви обременявам повече, отколкото е необходимо.
Катрин се поколеба.
— Е, добре, щом предпочитате… Втората каменна пристройка в задния двор на имението. — Лицето й просветна. — Мариса броди някъде наоколо. Ако се натъкнете на нея, сигурна съм, че с радост ще ви покаже къде точно е лабораторията.
— Добре. Значи втората каменна пристройка. Заключена ли е?
Катрин поклати глава.
— Тук, във Вазаро, никой не би откраднал нещо.
Питър се засмя.
— Звучи като същински земен рай; убеден съм, че тук ще ми хареса. А коя е Мариса?
— Дъщерята на Челси Бенедикт. Ще ни гостува следващите няколко седмици. Мислех, че знаете.
Питър поклати глава.
— Никой не ми е споменавал за нея. Но това е без значение. Не бих искал да я безпокоя. Сам ще намеря пътя. — Той тръгна към входната врата. — Ако в момента лабораторията за парфюми не се използва, питам се дали не бихте ми разрешили да проуча дневника там и да препиша някои бележки, които трябва да изпратя на Кейтлин?
— Разбира се. — Катрин се усмихна благосклонно. — Но не е толкова уютно, както в къщата. Гледайте да не се увличате твърде много и да забравяте храненето, както прави Кейтлин. Вечеряме рано, към седем.
— Ще се върна навреме. — Питър отвори вратата. — Между впрочем, аз съм страстен любител — фотограф. Сам си проявявам филмите, но тъй като тук нямам необходимите материали, питам се дали някъде наблизо биха могли да ми проявят лентата?
— В селската аптека.
— Чудесно. Благодаря ви още веднъж, мадам Вазаро.
— Катрин. Тук не държим на формалностите.
— Катрин. — Питър й се усмихна през рамо. — Сега вече съм сигурен, че Вазаро ще ми хареса. — Той затвори вратата зад себе си.
Постоя на най-горното стъпало и пое дълбоко напоения с аромати въздух. Господи, мястото беше наистина красиво. Слънцето грееше ослепително в яркосиньото небе и накъдето да погледнеше, той виждаше дървета, храсти и цветя, растеж и обновление. Никога не се бе чувствал по-силен и изпълнен с живот и сякаш усещаше как кръвта пее ликуващо във вените му.