Питър се усмихна. Кръвта не пееше, пък и той не би трябвало да изпада в такава еуфория. Само мигове преди да пристигне във Вазаро все го сковаваше чувството за собствената му вина за кражбата на „Вихрения танцьор“ преди два дни. Бе умолявал Джонатан да му позволи да остане в Париж, за да се разправя с отегчителните преговори със застрахователната компания и полицията, но вместо да бъде наказан, изпратиха го във Вазаро.
Как, по дяволите, би могъл дори и да заподозре, че нещо не е наред в този земен рай? Всичко му изглеждаше съвършено. Предполагаше, че всичко, което можеше да направи, е да скита наоколо, да разговаря с хората, да снима с фотоапарата и…
Снимки. Господи, та това място беше истински рай за фотографа. Той едва щеше да дочака да разопакова своя „Никон“ и да тръгне да обикаля имението. Откри с изумление, че за него дневникът на Катрин внезапно губи част от значимостта си. Още от първия миг, в който бе зърнал този кът, изпитваше странното чувство, че нещо, за което отдавна е копнял, го очаква във Вазаро.
Ама че глупост! Това, което го очакваше, беше работата по напечатване на превода, за да може да го изпрати на Кейтлин, както и удоволствието да се потопи в изследване на поредния клон от родословното на рода Андреас чрез дневника на Катрин Вазаро.
Той заобиколи енергично централната сграда на къщата, после спря нерешително. Катрин беше казала втората каменна пристройка, но в момента той стоеше озадачен пред една сграда от камък и дърво, която някога явно е служила за конюшня. Дали трябваше да брои и нея?
— Здравейте, мога ли да ви помогна?
Питър се обърна и застана лице в лице с високо, стройно момиче, облечено в широка жълта тениска и избелели джинси. Тя срещна погледа му с вид на вглъбено достойнство и докато той я наблюдаваше, случаен полъх на вятъра духна малък кичур от дългата й, права кестенява коса върху устните й. Тя го отмахна с бавно движение.
— Аз съм Питър Московел. Търся лабораторията за парфюми.
— Казвам се Мариса Бенедикт. — Тя му се усмихна приветливо. — Наблизо е. Ще ви заведа.
Дъхът му спря, докато я гледаше. Почувства се също тъй развълнуван, както при първата си среща с „Вихрения танцьор“ преди повече от двайсет години — уплашен, възбуден, изпълнен с чувство за отдавна чакано завръщане у дома. И го бе обзело странното усещане, че е открил това, което го е чакало във Вазаро.
— Името му е Аднан Ирмак. — Кемал отвори вратата от ковано желязо и въведе Алекс в антрето на голямата къща на Ирмак на брега на Босфора. — Трябва да ви предупредя, че няма да е много сговорчив.
— Щом бъдат попритиснати, повечето хора стават сговорчиви. Води ме при него.
Кемал повдигна рамене, прекоси вестибюла и тръгна по дълъг, блеснал от светлини коридор.
— Малко наркотици, малко други далавери, но по-голямата част от доходите му идва от „Харема“.
— Той ли е притежателят на „Харема“?
— Чувал ли си за него?
— А как иначе? — В Истанбул вертепите бяха легализирани и контролирани от властите, но това, което се вършеше в „Харема“ на Ирмак, беше определено извън закона. Скандалната му слава се носеше из цял свят. — Не си падам по такива работи. Веднъж посетих „Кафас“, но реших да не стъпвам в „Харема“.
— Аз пък съм бил там. — Кемал извърна поглед. — Нечестиво място.
Така беше чувал и Алекс. Срещу съответното заплащане „Харемът“ предлагаше всякакъв вид сексуални наслади и еротични изживявания, от садизъм и мазохизъм до педофилия. Той погледна към скъпия персийски килим върху покрития с плочки под, после към изящната китайска ваза в стил Мин, поставена на почетно място върху пиедестал край вратата, която наближиха.
— Изглежда, че преживява добре покрай тази търговия с плът.
— О, Аднан е много богат. Вероятно би могъл вече да се оттегли в почивка — каза Кемал с крива усмивка. — Но няма да го направи. Пък и защо? Алчен е и си харесва професията.
— Изглежда, Ирмак е достоен другар на Ледфорд.
Кемал кимна.
— А и той има необходимите връзки. Известно време се чудих дали не е самият Циганин. — Младежът почука на врата в края на коридора. — Аз съм, Аднан, Кемал.
— Влизай, Кемал — прогърмя плътен глас. — Знаеш, че вратата ми е винаги отворена за теб.
Алекс последва Кемал в кабинета. Аднан Ирмак седеше зад бюрото си и пушеше с богато украсено наргиле, поставено върху масичка до него. Рубиненочервеното стъкло искреше на късното следобедно слънце, а дългият ален шнур, прикрепен към тръбата, бе обсипана с блестящи златни маниста. Ирмак беше първият турчин, облечен в традиционния халат, който Алекс виждаше, откак бе пристигнал в Истанбул. Но, вероятно тази свободно падаща дреха на бели и кафяви ивици имаше за цел по-скоро да прикрива тлъстините на този доста нисък мъж. Аднан Ирмак сигурно тежеше към двеста килограма.