Ирмак отчаяно закима.
— И ще ми кажеш къде да намеря Циганина?
Ирмак отново кимна.
Кракът на Кемал се поклащаше лениво напред-назад, докато той се усмихваше възхитено към Алекс.
— Отлично. Наистина отлично.
Алекс разхлаби примката.
Ирмак си пое дълбоко и мъчително дъх, докато дебелите му ръце се впиваха в тапицираните облегалки на креслото.
— Ти си луд човек — изкряска той. — Още малко и щеше да ме убиеш.
— Циганина.
— Не знам… — Дрезгавите думи секнаха, щом шнурът започна отново да се затяга. — Аллах ми е свидетел, че не знам къде да го намериш. Но аз познавам много хора. Може би ще успея да разбера.
— Кога?
— Скоро. Утре. — Той сведе очи към примката около шията си. — Да, утре.
Алекс изучаваше изражението му. Мъжът беше твърде уплашен, за да лъже. Ирмак наистина не знаеше къде могат да намерят Циганина. Той разви връвта и я хвърли настрани, след което махна коляното си от слабините на Ирмак.
— Аз съм в „Хилтън“. Обади ми се.
Ирмак кимна, а изражението му беше мрачно, докато с една ръка разтъркваше врата си, а с другата стискаше гениталиите си.
— Ти ми причини болка.
— Точно това целях да направя — каза Алекс. — Доставяше ми удоволствие. А когато нещо ти доставя удоволствие, изпитваш нужда да го вършиш отново и отново. Гледай да запомниш това. — Той тръгна към вратата. — Хайде, Кемал.
Кемал бавно се изправи на крака и го последва.
— Аз самият не бих могъл да се справя по-добре — промърмори той. — Почвам да си мисля, че сме наистина сродни души, Каразов.
— Няма да ти го простя, Кемал. — Ирмак го изгледа свирепо от другия край на стаята, докато разтъркваше врата си.
— Прошка ли? — Кемал погледна назад през рамо и се усмихна. — Че кога между нас е ставало въпрос за прошка, Аднан?
Той последва Алекс навън от кабинета и затвори вратата след себе си.
— Може би наруших деловите ти отношения с Ирмак — каза Алекс, когато тръгнаха по коридора. — Ще гледам да те обезщетя за това.
— О, разчитам на теб. — Кемал се усмихна спокойно. — Всъщност тъкмо изчислявах колко ще ти струва. В крайна сметка ние с Аднан сме стари познати.
— От кога?
— Бях само на осем години, когато Аднан ме приюти — каза Кемал безгрижно. — Бях избягал от къщи, а Аднан чудесно разбира от какво има нужда всяко дете. Нахрани ме, изкъпа ме и заживях в един най-луксозен дом, в „Харема“.
Алекс отвори широко очи от изненада.
— О, да, аз бях най-малкото сладурче в групата от деца — проститутки на Аднан. И в това отношение бях също толкова добър, колкото и във всичко останало. — Кемал сви рамене. — Както и да е, съзнавах, че мястото ми не е там, затова на четиринайсет години избягах и си намерих друга професия, която ме спаси от Аднан и ме направи независим. Да си независим е много важно, нали знаеш.
— Да, много е важно.
— Знаех си, че ще ме разбереш. А парите са върховна независимост. — Кемал отвори входната порта от ковано желязо и двамата излязоха на улицата. — Някой ден ще имам чудесен дом, голям като палат и ще си живея царски. Решил съм да стана най-независимият мъж на нашето земно полукълбо.
— Изненадан съм, че не казваш „целия свят“ — рече иронично Алекс.
— Аз съм реалист — отговори му Кемал. — А реалистите си поставят по една цел за дадения момент. Днес нашето полукълбо, утре — целия свят.
— Ирмак дали лъжеше, като каза, че може да намери някаква връзка с Циганина?
— Възможно е, но ти го накара да се побърка от страх. Той не е смел мъж. — За миг усмивката на Кемал помръкна. — Освен когато си има работа с безпомощни жени и деца. Тогава реве като лъв. — Той сви рамене. — Но Аднан може и да се понапрегне заради нас. Междувременно аз старателно ще търся нова следа. Не се тревожи, ще упорстваме заедно, докато постигнем каквото ти е нужно.
Алекс му вярваше. Бе открил дълбоко в същността му желязна твърдост и остър ум, скрити под безгрижната му външност. Освен това осъзна, че този разбойник все повече му харесва.
— Един мой приятел пристига утре. Ще трябва да наема къща. Да е напълно обзаведена. Можеш ли да ми помогнеш?
— Разбира се. Досега не съм ли изцяло на твое разположение? Имаш ли предвид определено място?
— Важното е да не могат да ни проследят или да се приближат, без да ги видим.
— Знам няколко такива места.
— Така си и мислех.
— Нещо друго?
— Тъй като ще чакам Аднан да ми се обади едва утре, излиза, че сега разполагам с цялата вечер. Искаш ли да ми покажеш някои от забележителностите на твоя Истанбул, освен този проклет магазин за велосипеди?
— Магазинът си беше много хубав — възрази Кемал.