— Да.
— Тогава ви пожелавам успешен полет. Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Довиждане, мадмоазел. — Той се обърна и тръгна по улица „Кастижон“.
Кейтлин изпусна трескава въздишка на облекчение.
— Пристига носачът на лед — промърмори Челси.
Кейтлин кимна.
— Дали се досеща, че няма да пътувам за Ница?
— Може би. — Джонатан сви рамене. — Но не може да бъде сигурен.
— Спусни качулката на пелерината над лицето си. — Челси отстъпи назад и Изгледа Кейтлин критично, преди да кимне. — Мисля, че така е добре. Тази наметка в розово и кремаво беше добър избор.
— Но така няма да мога да изчезна незабелязано.
— Ние и не искаме да останеш незабелязана. Искаме всеки да те запомни. — Тя нагласи декоративните розови ресни около раменете на Кейтлин. — Или поне да запомни пелерината. Тъмносиният ти жакет нали е в дрехите за смяна?
Кейтлин кимна.
Челси направи знак към лимузината.
— Тогава да тръгваме. Време е за представлението.
Когато Кейтлин пристигна на летището в Истанбул, Алекс я посрещна на митницата и бързо я отведе в къщата, която беше наел на брега на Босфора.
— Нашият дом — обяви той, като й отвори входната врата. — Едно английско семейство отпътувало за кратко посещение в Лондон и Кемал успял да уреди ние да я наемем. Френските прозорци водят към градина, сякаш взета от пощенска картичка. Входната врата е осигурена с алармена инсталация. Разполагаме с две спални, голямо помещение, което служи и за дневна и за трапезария, освен това с кабинет и баня. Има вана, но не и душ. Не е чак луксозно, но е напълно приемливо.
Кейтлин не знаеше какво точно е очаквала, но във всеки случай не и тази прохладна, английска, прилична на градина, стая. След екзотичното великолепие от минарета и куполи на джамии по пътя от летището, западната обстановка беше едновременно уютна и ободряваща. Върху канапето и големия фотьойл срещу нея бяха наредени памучни възглавнички с нежни виолетки на блед фон. Продълговат бар плот за закуска с четири високи табуретки, тапицирани в същия крепон на виолетки, разделяха дневната от миниатюрната кухничка. Две светлокоси деца й се усмихваха от поставената в рамка фотография в ъгъла на барплота.
— Хубаво е. Този Кемал сигурно е вълшебник.
— Той е направо невероятен. — Алекс остави на земята двата й куфара. — Каза, че покрил тъй надълбоко документите за наема, че само едно земетресение би могло да ги извади на бял свят, а телефонът все още се води на собственика. Уредих с рецепцията на „Хилтън“ да продължават да приемат съобщения за мен, като ние трябва да ги прибираме всяка сутрин. Кореспонденцията ни ще пристига в офиса на „Американ Експрес“ на името на Кемал, а той ще я взема и ще ни я носи. — Алекс застана до прозорците. — Оттук се открива хубав изглед към Босфора. — Той отвори прозорците и в стаята нахлу прохладен въздух. — Освен това пет пъти на ден от онова минаре се чува гласът на мюезина, който призовава правоверните за молитва.
— Говориш като истински търговец на недвижими имоти. — Тя се обърна и го изгледа — Доста дълго пътувахме насам. Дали са ни проследили?
— Не мисля, но исках да се уверя. Твоята спалня е вляво.
— Кой мислеше, че ще ни проследи? Ледфорд ли?
— Може би някой от неговите хора.
— Онзи ли, който ни следеше в Париж? Мъжът с червената риза?
— Господи, не — засегна се той. — Мислиш ли, че щях да позволя да останеш тук с мен, ако съществуваше такава опасност за теб?
— Не знам. Би ли го направил? — Тя се обърна, за да тръгне към посочената от него спалня и го попита студено: — Кой ни следеше в Париж?
— ЦРУ. Те не представляваха заплаха за теб.
— Но ти направи всичко възможно да не заподозра нищо, нали?
— Да.
— Защо?
— Нямаше смисъл да създавам излишно напрежение. Всичко вървеше добре и не исках да те разстройвам, за, да не би да се откажеш от споразумението ни.
— Съмнявам се, че точно в този момент бих се отказала. — Кейтлин горчиво се засмя. — Благодарение на теб бях напълно заслепена и замаяна през онези седмици в Париж.
— Аз самият бях доста замаян.
— Но не и заслепен. Ти беше съвсем наясно какво правиш, нали, Алекс?
Той присви устни, но каза спокойно:
— Да, напълно.
— Ще ми кажеш ли защо те следяха от ЦРУ?
— Това засяга ли те?
— Не, просто съм любопитна. Би могъл да ме разбереш. Самият ти си много любопитен.
— Да, мога да разбера такова любопитство. — Той се извърна, взе куфарите й и ги понесе към нейната спалня. — Разопаковай си багажа. Ще направя кафе.
— Значи, няма да ми кажеш нищо повече за своите тайни?
— Само ще си губим времето. Това вече няма значение.