— Но за мен има.
По лицето му пробягна подозрение.
— Защо?
— Защото искам да те опозная.
— Вече ме познаваш.
Тя поклати глава.
— Не, само си мислех, че е така. Но ти ме познаваше добре, нали? По отношение на теб бях толкова уязвима, колкото не съм била за никое друго човешко същество, защото ти знаеше точно кои копчета да натиснеш. Ето защо успяваше да ме манипулираш, Алекс. — Тя потрепери. — Ти познаваш този свят, а аз — не. Трябва да проникна в механизма му. Трябва да разбера и как работи механизмът на твоя мозък.
— Напоследък явно не твърде добре. — Той уморено сви рамене и внесе куфарите й в спалнята. — По дяволите, може би си права. Ще те извикам, щом сваря кафето и тогава можеш да ме разпитваш колкото ти душа иска.
Алекс се облегна върху възглавничките на канапето и й се усмихна иронично.
— Е?
Кейтлин се загледа в чашката си с кафе.
— Защо те следи ЦРУ?
— За да ме предпазва.
Тя го изгледа недоверчиво.
Той сви рамене.
— О, не че страшно държат на мен. Ужасно ме мразят.
— Защо?
— Защото съм като пистолет, насочен в главата на Макмилън.
— Кой е Макмилън?
— Род Макмилън е един от шефовете в ЦРУ. Освен всичко друго, отговаряше и за дейността на отдела, който уреди бягството ми от майчица Русия. — Алекс отпи голяма глътка от кафето си. — Има доста честни хора и патриоти, които работят за ЦРУ. Но Макмилън не е от тях.
— Корумпиран ли е?
— Мръсник, както се казва. — Алекс вдигна рамене. — Може би някога е бил свестен, но по времето, когато се запознах с него, вече злоупотребяваше с положението си и с получаваната в Компанията информация, за да пълни собствените си джобове и да трупа богатство.
Кейтлин поднесе чашката към устните си.
— Продължавай.
— Искаш да карам докрай ли? Много добре, когато отначало започнах да работя за ЦРУ, не хранех никакви илюзии относно Макмилън, но това не ме вълнуваше. Компанията ми плащаше добре, пазеха ме да не ме докопа КГБ и ме оставяха да работя на воля над заплетените случаи. Макмилън обеща, че след десет години ще ме преместят и ще ми позволят да заживея свой собствен живот. Това беше добра сделка.
— Тогава защо напусна?
— Случи се една работа… — Той разтърси глава, а погледът му посърна. — Предпочитам да не ти разказвам за това. Ще ме направи много уязвим от теб в момента. Откривам, че все още ми е останало чувство за самосъхранение. — Той отпи от кафето си и постави чашката обратно на масата. — Както и да е, нещо се случи и разбрах, че трябва да напусна работата, която вършех. Но ако напуснех отдела, Макмилън ме заплашваше, че ще спрат да ме охраняват. Знаех си, че няма да минат и шест месеца и КГБ ще ме очисти. Така че трябваше да реша собствения си заплетен случай. Как да не позволя на Макмилън да ме използва повече, а същевременно да не се превърна в труп.
— Сигурна съм, че за един тъй интелигентен човек като теб не е било трудно да намери отговора.
Той се престори, че не забелязва подигравката.
— Започнах да събирам постъпващата информация по този въпрос, за да открия кой стои зад аферата. Не само сведенията по моите задачи, но и докладите, които постъпваха директно при Макмилън. Отне ми половин година и изведнъж късметът ми проработи. Открих нишки информация, които постепенно оформиха цялата картина. Големият удар на Макмилън. Този, който щеше да му уреди целия живот. — Той погледна към Кейтлин и се засмя. — Ти не беше далеч от истината. В повечето ми банкови сметки в Швейцария парите са от наркотици. Но аз не съм замесен с тях, просто откраднах парите.
— От някои наркотрафикант?
Той поклати глава.
— От Макмилън… и Изборски.
— Изборски?
— Един полковник от КГБ. Това беше една от нишките, които се повтаряха в сведенията. Едновременно и ЦРУ, и КГБ искаха да осуетят един заговор, подготвен от венецуелски наркобарон, някой си Мануел Салазар. Салазар възнамеряваше да свали правителството на Венецуела и да поеме властта. Обаче един държавен преврат е много скъпо начинание.
— Колко скъпо?
— Петстотин милиона долара. За да бъдат разпределени между различни държавни служители на Венецуела и армейските офицери, които да организират малък метеж и после дискретно да прехвърлят юздите в ръцете на Салазаровите марионетки. — Алекс се засмя. — И Макмилън, и Изборски считаха, че е техен патриотичен дълг да отнемат средствата, с които Салазар би станал диктатор и не виждаха защо конфискуваните пари да не отидат в собствените им джобове, вместо да се изгубят неизвестно къде по време на юридическия процес. Затова Макмилън и Изборски се споразумяха да си сътрудничат за общата цел. Щом откриеха къде ще бъдат прехвърлени парите, щяха да се намесят и да ги отмъкнат за себе си. Както се казва, да делят фифти-фифти.