— Да откраднеш друга „Мона Лиза“ ли?
— И двамата знаем, че съществува само една „Мона Лиза“. — Ледфорд нахлузи кожените си ръкавици. — Също както и само един Алекс Каразов.
Алекс поклати с насмешка глава.
— Сега очаквам да ме изпързаляш.
— Никакви лъжи. Казах, че изпитвам към теб противоречиви чувства. — Ледфорд сви едрите си юмруци, очевидно изпитваше удоволствие да усеща меката кожа върху ръцете си. — Но няма да търпя никакво съперничество на собствената си територия, затова просто трябва да те предупредя да не приемаш каквито и да било предложения.
— Което означава?
— Предпочитам да те имам за враг, отколкото да си в моя екип. Знам, че в момента не мога да те пипна. На времето успя да накараш ЦРУ и КГБ да се хванат за гушите. Тъкмо сега не бихме искали да попречат на плановете ни. — Широката усмивка на Ледфорд стана добродушна, когато добави: — Между другото, ти естествено знаеш, че пищната италианска манекенка, която чукаш, е птичка на КГБ, нали?
— Предполагах. Не бях сигурен дали е тяхна или на ЦРУ — отговори Алекс незаинтересувано. — Но тази подробност всъщност не се отразява на нашите отношения с Анджела.
Ледфорд кимна.
— Винаги си бил цинично копеле, що се отнася до жените. Ти си твърде предпазлив, за да създадеш някаква връзка, даже й с най-изпечената курва, която са ти предлагали. — Взе кашмирения си шал и тръгна към вратата. — Все пак трябва поне малко да си загрижен за нея. Защо не й се обадиш?
Алекс се вцепени.
— Това заплаха ли е?
— Не, само предложение. — Вгледа се в Алекс. — Все още ти е трудно да ме прецениш в действителност. Помниш ме само какъвто бях преди пет години. Казах ти, че пораснах след тогавашната ни основна подготовка и те уверявам, че днес не се страхувам да го покажа открито. Даже понякога ми е драго. Довиждане, Алекс. Краткият ни разговор беше приятен. Надявам се, че няма да ме принудиш отново да те търся.
Алекс усети тръпки по гърба си, докато гледаше как вратата се затваря зад Ледфорд. Последните му думи наистина бяха заплаха и това, че спомена Анджела, не беше случайно. Павел беше прав. Алекс направи грешка, като подцени Ледфорд.
За Бога, дано не е твърде късно!
Бързо отиде до бюрото си, вдигна слушалката и набра номера на Анджела Ди Марко в апартамента й в Рим.
Никакъв отговор.
Алекс чуваше звъненето на другия край на жицата и го обхвана паника. Но може би няма нищо тревожно. Беше едва полунощ и Анджела може да е излязла, или пък да е заета с някоя от честите си сексуални срещи и не иска да вдигне.
— Ало — чу се нетърпеливият глас на Анджела.
Отпусна се с облекчение.
— Анджела, стой в апартамента си. Заключи вратата. Ако някой е при теб, отпрати го.
— Алекс, ти ли си?
— Не ми възразявай! Прави каквото ти казвам! — Замълча за малко. — Няма да е зле да се свържеш с КГБ и да им кажеш да те пратят някъде извън Европа. Тук няма да е здравословно за теб.
За миг тя не отговори.
— Знаеш ли? Това няма нищо общо с нас. Аз наистина те харесвам.
— Знам.
Затвори. Първоначалното облекчение бързо бе заменено от вина и отвращение към самия себе си. Той само се забавляваше, играеше си с тая проклета мозайка и за да разсее скуката се присмиваше на Ледфорд. Но играта загрубя. Една жена може да умре, за да е сигурно, че Алекс ще отхвърли предложението да работи за „съдружника“ на Ледфорд. Беше подценил този луд и на всичко отгоре друг щеше да плаща за грешката му.
Но с Анджела всичко вече е наред. Всъщност защо не?
Алекс затвори очи, опитвайки се да сглоби късчетата на мозайката.
Ледфорд знае много добре, че смъртта й не би нарушила много душевното спокойствие на Алекс.
Защо тогава трябваше да му подхвърля безсмислена заплаха? Защо искаше да се увери, че Алекс веднага ще се обади в Рим?
Оставих шофьора си и двама сътрудници в хола.
Какво са правили хората на Ледфорд, докато той разговаряше с Алекс в кабинета? Защо искаше да е сигурен, че Алекс ще остане на мястото си и ще му даде възможност да си тръгне от хижата?
Внезапно Алекс усети студена божа в стомаха.
Кой беше единственият човек в целия свят, който имаше някакво значение за Алекс?
Анджела послужи за примамка…
— Господи! — Алекс отвори очи. — Павел! — Завъртя се, притича през кабинета към вратата. — Павел? Къде, по дяволите, си…
Първото, което видя беше синият кашмирен шал, омотан около гърлото на Павел.