— Къде ще се срещнеш с Кемал?
— В заведението на Ирмак. Ще чакаме да се мерне там или пък Кемал ще опита да подразбере нещо.
— Тогава идвам с теб.
— Така и предполагах. Едва ли има смисъл да ти казвам, че това е място, където няма да се чувстваш никак добре.
— Наистина няма смисъл.
Той се засмя удивено.
— В такъв случай няма да те разубеждавам. Облечи нещо тъмно, с висока яка и по-консервативно. — Взе двете чашки и ги отнесе в малката кухничка с думите: — И да не обвиняваш после мен, ако шоупрограмата не ти хареса.
— „Кафас“, така ли е? — попита Кейтлин, докато сричаше името, изписано с нечетливи златни букви върху обкованата с месинг махагонова порта.
— Това означава „златна клетка“ на турски. — Алекс почука и вратата бе отворена от висок брадат мъж, облечен в свободно падащ червен халат и с бяла чалма. Алекс промърмори нещо на турски и мъжът ги пусна да влязат в постлания с мозайка вестибюл. Друг мъж в подобна роба подаде на Алекс бял халат, за да го облече. И двамата мъже не зачетоха с внимание Кейтлин. Те се поклониха пред Алекс и го насочиха към оформения във вид на ключалка вход вляво. Алекс хвана здраво Кейтлин за лакътя и я побутна към вратата.
— Всъщност, името е удивително подходящо за това място. — Още при влизането в клуба ги блъсна тежка миризма на сладък пушек и силно кафе.
— Не ми изглежда чак „златна“. — Погледът на Кейтлин обходи просторното помещение. Единственото златисто нещо тук беше мекото разсеяно осветление, озаряващо облицования с камък висок сводест таван. Залата напомняше по-скоро стадион, отколкото клетка. Ниските маси и огромните атлазени възглавници за почетните посетители бяха разположени на шест нива и от всяко се виждаше кръглия подиум, зает от музиканти с чалми, които свиреха на екзотични струнни инструменти, дайрета и барабани.
Сервитьори в алени халати разнасяха подноси с напитки и сладкиши, като припкаха нагоре-надолу по трите стълбища, свързващи като мостове шестте нива на заведението. Нямаше нито една жена, забеляза внезапно тя. Навсякъде имаше само мъже в халати, подобни на онзи, който портиерът бе дал на Алекс.
— А тази сладникава миризма не им ли създава проблеми тук, в Истанбул?
— Сигурно си гледала филма „Среднощен експрес“. Турция не е по-строга към наркоманите от много други страни.
— Не бих искала да изпитам подобно сравнение на гърба си.
— Не се тревожи, „Златната клетка“ е защитена в това отношение.
— От кого?
— От един доста високопоставен правителствен служител, доколкото разбрах. Никога не е безопасно да разпитваш твърде много за тези неща. — Алекс я настани на възглавниците край малка ниска масичка близо до вратата. — Все пак, мога да те уверя, не бива да се опасяваш от полицейски обиск.
— Аз съм единствената жена тук.
— Никой няма да те изхвърли. В този клуб обслужват мъже, но понякога пускат и по някоя жена.
— Какво каза на мъжа, който ни отвори да влезем?
— Паролата, която Кемал ми съобщи. Трябва да я знаеш или да си гост на редовен почетен посетител, за да те пуснат.
— Бил ли си тук и преди?
— Веднъж, преди много години. — Алекс направи знак и един от келнерите изтича по стълбите към тях. — Това място е създадено за мъже със султански наклонности. Най-добре е да гледаш да останеш незабелязана.
— Да не би да съм казала, че ще стана да играя кючек?
Изглежда той почувства остротата в тона й, защото се обърна и се вгледа в нея.
— Нервна си. Казах ти, че това място не е за теб.
— Не съм нервна. Просто съм… — Тя млъкна. — Е, добре, нервна съм. Но ще го преодолея.
Алекс се обърна към келнера, който вече беше до него и заговори бързо на турски. Човекът кимна и след секунда потъна в тълпата.
— Казах му да прати Кемал тук, щом пристигне и поръчах кафе.
Тя го изгледа.
— Говориш турски.
— Колко си подозрителна. Посещавал съм многократно Истанбул, докато бях в КГБ. Харесва ми тук. Както казах, това е град, в който правилата могат и да не се спазват. Никога не съм обичал правилата.
Тя знаеше, че Алекс мрази правилата. Когато не можеше да ги наруши, намираше начин да ги заобиколи. Някога самата тя считаше тази анархия за доста възбуждаща. Погледна бързо към медния мангал върху масата.
— Защо името „Златна клетка“ е подходящо за това заведение?
— Това е историческо понятие. Идва от едно крило на двореца „Топкапъ“, което някога са наричали „Златната клетка“.
— Защо?
— Защото братята на царуващия в момента султан били държани там в доживотен плен и изобщо не им се разрешавало да излизат.