— Много лошо. Днес ще трябва да ме изтърпиш. Ако се убедя, че Кемал е прав и няма почти никакъв риск, оттам нататък ще те освободя от присъствието си. Това задоволява ли те?
— Не, но предполагам, че ще се наложи. Лека нощ.
Тя чу как Алекс процеди през зъби някаква ругатня зад гърба й, след което каза уморено:
— Обуй си някакви обувки, подходящи за дълго ходене и лесно се събуват и обуват.
Тя го изгледа през рамо.
— Защо?
— Градът е пълен с джамии, а в тях се влиза само без обувки.
— Откъде знаеш? О, да, нали ми каза, че си идвал тук и преди.
— По това време джамиите не бяха в списъка на най-неотложните ми обекти за посещение. Бях много млад и също такъв поклонник на чувственото, както нашия приятел Кемал. — Алекс уморено повдигна рамене. — Казах ти, че тогава се бях отдал на дребни удоволствия. Главата ми още е пълна с подобни глупости. — Той изглеждаше посърнал и така ужасно самотен, че за секунда Кейтлин усети порив на съчувствие. Господи, колко бе лековерна. Нямаше човек, по-малко достоен за съчувствие от Алекс Каразов.
— Какво ще правим утре, след като се прибера?
Той сви рамене.
— Имаме няколко телефонни разговора. Ще разгледаме снимките на „Вихрения танцьор“. Може би ще трябва да си изградя някаква хипотеза за следващия ход на Ледфорд.
— Можеш ли да го правиш?
— Понякога. Не много често при тази постоянно променяща се картина.
Тя се поколеба, усетила странна неохота да го остави сам. Внезапно попита:
— Защо избяга в САЩ?
— О, не, за тази вечер няма да ти давам повече компромати срещу себе си.
— Е, и утре е ден. — Тя започна да притваря вратата.
— Така нищо няма да постигнеш, да знаеш.
— Какво да постигна?
— Да избягаш от мен.
— Че аз не бягам.
— Виждам, по дяволите. В Париж бе изплашена до смърт, а сега си готова да си заложиш главата, само за да избягаш от мен.
— Аз не… рискът е нищожен.
— Може би. Но, за Бога, не би трябвало въобще да рискуваш. — Той замълча. — Виж какво, трябва да живеем и работим заедно, ако искаме да открием Ледфорд. Не може по цяло денонощие все да ми се цупиш и ядосваш.
— Не разчитай на това. — Кейтлин затвори вратата и уморено се облегна на нея.
Щяха ли някога нещата да потръгнат?
Глава дванадесета
Кейтлин прекара неспокойна нощ и на другата сутрин стана в седем. Първото, което направи, беше да се обади във Вазаро.
Телефона вдигна Катрин и Кейтлин почувства прилив на обич при звука на майчиния си глас.
— Мамо? Как си?
— Да речем, добре. — Катрин беше нещо разстроена. — Ама, наистина, Кейтлин, не беше честно от твоя страна да поканиш всичките тия хора във Вазаро, а да не дойдеш да ми помагаш. Очаквам да ми се изтърсят днес по обяд и къде да ги сложа? Мис Бенедикт, мистър Андреас и онзи там Поли… Ами филмовия екип? Не можеш ли да отложиш тази досадна работа в Париж и да се върнеш вкъщи, докато те си заминат?
— Ще се справиш чудесно, мамо. Знаеш, че можеш — каза Кейтлин. — А помисли и какви истории ще разказваш после на приятелките си за Челси Бенедикт. Ще позеленеят от завист, че ти е гостувала във Вазаро.
— Виж, това е вярно — Катрин незабавно се успокои, щом си представи как ще блесне в обществото. — Мислиш ли, че ще мога да я склоня да обядва с мен в Ница някой ден?
— Ако не е много заета.
— А Мариса доброволно се отказа от стаята си в голямата къща и ще отседне в селото у Рьоне и съпруга й. — С всеки изминал миг Катрин все повече се обнадеждаваше. — Трябва да затварям вече, Кейтлин. Нямам време за разговори с теб.
— Почакай. Там ли е Питър Московел?
— О, да, току-що приключихме със закуската. Питър! Ей сега идва. Дочуване, Кейтлин.
— Съжалявам, че не мога да бъда…
— Здравейте, Кейтлин. — Това беше гласът на Питър Московел.
— Просто се питах как върви преводът.
— Чудесно. Днес би трябвало да препиша докрай бележките. На какъв адрес да ги изпратя?
— До офиса на „Американ Експрес“ в Истанбул на името на Кемал Немид, Кажете на Джонатан, ако има някакво съобщение за нас, да го остави на рецепцията на „Хилтън“ за Алекс.
— Добре. Нещо друго?
— Може би ще останем тук известно време. Можете ли да ми изпратите апарата за диапозитиви и холографския филм, които се намират в лабораторията за парфюми?
— Ще сложа записките в същата кутия и ще ги изпратя заедно.
— Благодаря.
Питър помълча и тя усети, че се чуди защо не свършват разговора. По дяволите, тя не искаше да къса дори тази крехка нишка, свързваща я с дома.
— Доволен ли сте от престоя си във Вазаро?