— Как може да не съм? Та това е земен рай. За тези няколко дни, откак съм тук, изщраках десетки фото ленти. — Той продължи забързано. — Но вечерите прекарвам в работа над превода. Мариса ми помага с печатането.
— Тя е доста интересна, нали?
Питър не й отговори веднага.
— Много интересна.
Нямаше вече повод да продължава разговора.
— Понеже не мога да дойда, ще ви бъда много задължена, ако помогнете на майка ми да се оправи с гостите. Тя не е свикнала да се натоварва с проблеми.
— Двамата с Мариса ще я наглеждаме.
Пак помълчаха.
— И още нещо. — Тя се опита гласът й да звучи ведро. — Знам, че ви казах да не ми пращате повече снимки, но наистина не бих имала нищо против, ако получа няколко с изглед от Вазаро.
— Ще пратя снимки от всяка поза — каза нежно Питър.
— Много сте мил. Дочуване, Питър.
Тя затвори и си пое дъх дълбоко, на пресекулки. Чувстваше се толкова изоставена, толкова самотна.
— Има ли някакъв проблем? — Алекс бе застанал на вратата на своята спалня. Тя се запита откога ли слуша разговора й.
— Не. Мама е малко объркана от пристигането на снимачния екип, но ще се справи чудесно. — Тя се изправи, пристегна колана на халата си и тръгна към спалнята. — До няколко дни би трябвало да си получа превода. Затова се обадих във Вазаро. Не мога по цял ден да си клатя краката. Необходима ми е някаква цел.
— Кейтлин.
Тя избягваше да го погледне.
— Трябва да се облека.
— Не ме отрязвай така. Искам да ти помогна.
Тя извърна глава и го погледна право в очите.
— Кажи ми тогава можеш ли да ми помогнеш да не се чувствам като изгнаник от Вазаро?
Той уморено поклати глава.
— Не, не мога да направя това.
— Не съм го и очаквала. — Тя влезе в спалнята си и затвори вратата.
Питър се отмести от телефона и видя, че Мариса стои до него.
— Мъчно й е за дома.
Мариса кимна сериозно.
— Сигурно е ужасно да обичаш тъй силно дома си и да знаеш, че не бива да се връщаш в него. Двете с майка ми сме сменили толкова много жилища, че никъде не сме се задържали достатъчно, за да се привържем към определено място. — Тя тръгна редом с него към входната врата. — Тази сутрин ще ти помагам само два-три часа. Трябва да си опаковам багажа, за да се преместя в селото.
— Можеш ли да намериш място и за мен в дома на някой от работниците? Катрин е притеснена, че няма къде да настани хората.
— Ще попитам Жак. Луи живее сам и може да се зарадва на компанията. — Мариса му се усмихна. — Ще бъде хубаво да сме заедно, далеч от тълпата, нали? И двамата не обичаме шумния светски живот.
— Много хубаво ще бъде.
Тя го хвана под ръка и заедно закрачиха надолу по стълбата.
— Чувствам се тъй добре с теб, Питър.
Той усети как сърцето му заби по-силно от допира й, но се постара да не променя израза на лицето си. Шестнайсет и четиридесет, напомни си сам той. Едно момиче в зората на своя бляскав, активен живот и стар, дръглив кон като него, чието състояние всеки момент може да се влоши. Тя го харесваше. Имаше му доверие. Бяха станали близки приятели, които могат да разговарят и работят заедно. Би трябвало да е благодарен за тия прекрасни споделени мигове.
Той обхвана ръката й и я потупа нежно, докато вървяха към лабораторията за парфюми.
— И на мене ми е хубаво с теб, Мариса.
— Ще се качим на ферибота, за да се разходим по Златния рог — каза Кемал. — Разказвал ли съм ти вече, че някога го наричали „езерото на султана“. Било е много замърсено, но сега е чисто и красиво…
— Много път ли има до този ферибот?
— Два-три километра.
— И ще вървим пеш?
— Разбира се, това е единственият начин да разгледаме Истанбул.
Кейтлин смътно си спомни, че беше казвала нещо подобно на Алекс за Париж, но никога не би могла да бъде такъв неуморен гид, какъвто се бе оказал Кемал. Беше едва осем и нещо сутринта, а тя вече бе капнала.
— Не може ли да вземем такси?
Кемал решително поклати глава.
— Нямаш нужда от таксита. Ти си голяма, силна, красива жена. — Но като видя мрачното й изражение, се омилостиви: — Но може би утре ще ти вземем велосипед под наем.
— Не, благодаря. Не и при това улично движение. — Тя въздъхна. — Добре де, ще ходя пеш.
— Велосипедът е хубаво нещо. Много по-хубаво от автомобила. Може да върви и там, където няма да мине и най-малката кола.
Кейтлин поклати глава.
— Накъде ще вървим?
Кемал закрачи енергично по улицата и тя тръгна редом с него.
Вървяха мълчаливо няколко пресечки и изведнъж Кемал запита:
— Защо се държиш така студено към Алекс?
Кейтлин го погледна гневно.
— Това е много личен въпрос и съвсем не те засяга, Кемал.