— Защото някога сте били любовници, а сега вече не сте ли?
Кейтлин се вцепени.
— Откъде знаеш, че…
— О, Алекс нищо не ми е казвал — побърза да отвърне Кемал. — Просто душата ми е много чувствителна. Естествено усетих отношенията между вас.
— Значи, чувствителност и ясновидски способности.
Кемал се засмя.
— Тези две неща вървят ръка за ръка. — Той се вгледа в напрегнатото й лице. — Страхуваш ли се от Алекс?
Тя се сепна.
— Защо да се страхувам?
— Той е от хората, които могат да убиват. Обикновено жените се боят от подобно качество.
Тя си спомни как преди няколко дни изпита за миг тръпка на страх, когато погледна Алекс.
— Какво се е случило между Алекс и Ирмак?
— Алекс се… раздразни.
— И после?
Кемал сви рамене и не отговори.
— Не, разбира се, че не се страхувам от Алекс — каза Кейтлин.
— Тогава защо спиш в отделно легло, след като желаеш да споделиш неговото?
— Не желая да… Кемал, повече няма да говорим на тая тема.
— Ти ми се ядоса — каза Кемал. — Казах това само защото харесвам Алекс Каразов. А и теб.
— В това няма нищо странно. Ти, изглежда, се разбираш с всички.
— О, да, мен всички ме харесват. Как биха могли да ми устоят?
— Понятие си нямам. — Тя се усмихна неохотно. Невъзможно бе да се сърдиш на Кемал за дълго. Този разбойник весело навлизаше в забранени територии, като че целият свят му принадлежи.
— Но не бива да се отказваш от това, което взаимно можете да си дадете — настоя Кемал. — Кой знае какво ще донесе утрешния ден. Трябва да се наслаждаваш на мига.
— Кемал, ти си завършен езичник.
— Да, наистина е така — възрази той. — Повярвай ми. Говори ти самата мъдрост.
Внезапно тя се изсмя.
— Философията на Кемал?
Той кимна сериозно.
— Когато бях малко момче, бяхме много бедни, всички презираха семейството ми. Затова избягах от тях. Мислех, че бягам към по-добър живот.
— А не беше ли така?
— Алекс не ти ли е казал? Не, не беше по-добър. Трябваше да си остана при семейството и да се наслаждавам на хубавите моменти, а лошите да понасям с… — Кемал млъкна и й се усмихна. — Достатъчно. Ти не искаш да слушаш моето дрънкане.
Дали искаше или не, тя ясно виждаше, че Кемал е приключил с откровенията. Той великодушно й предложи:
— Ако краката наистина те болят, след като се върнем с ферибота, ще вземем такси до вкъщи.
Тя се почувства така, сякаш й бе подарил диамантена корона.
— Наистина ли?
Той кимна.
— Ще платиш ти, разбира се.
— Разбира се. — Кейтлин бе открила почти веднага колко е бил прав Алекс за комплимента, който Кемал й прави, като не иска пари за тази обиколка. — Това се разбира от само себе си.
— Нямам намерение да се кача на онова дърво, Поли. — Гласът на Челси беше категоричен. — Накара ме вече да яздя неоседлан кон по скалите, да тичам през поле с рози, да танцувам върху гроздове. — Тя се намуси. — Ще си платиш за това. Знаеш ли колко е лепкаво това под стъпалата ми?
— Затова пък те са божествени, ангел мой — каза провлечено Поли. Белите му зъби проблеснаха, докато се усмихваше подкупващо. — Освен това, знаеш, че ни чака още една сцена, преди да си приготвим багажа и отпътуваме за Ница. — Той посочи към портокаловото дръвче малко по-надолу. — Ето, така го виждам. Ти си една Нерейда, седнала в короната на портокаловото дърво. Ще насочим срещу теб вентилаторите, за да ти развяват леко полите и цветовете да се ронят върху косите ти, а след това камерата се спуска на „Вихрения танцьор“, сложен на пиедестал под дървото.
— Но това дърво дори не е цъфнало.
— Значи трябва да цъфне. Донесъл съм специални приспособления от Ница. Кой е казал, че цветовете трябва да са истински? И копринените ще свършат работа. Чудесни са.
— Не разполагаме и със самия „Вихрен танцьор“.
— Но съществува магията на специалните ефекти, ангел мой. Мога да проектирам снимка на „Вихрения танцьор“ върху кадъра и да го заснема сюрреалистично. Ще изглежда като сън.
Челси чу как Джонатан хихика тихичко, но не погледна към него. Последните два дни Поли направо я беше съсипал с изискванията си и не й беше до веселие.
— Няма да се снимам по дървета.
— Ще бъде напълно безопасно. Ще сложим стълба и…
— Поли, аз съм израснала в Нюйоркските предградия. Единствената, зеленина наоколо бяха боядисаните дървета в началното ми училище „Улисис Грант“. Отказвам да изскачам из гъсталака като някой женски Тарзан от джунглата.
— Просто си уморена. — Тонът на Поли стана загрижен и успокояващ. — А аз съм истински негодник, щом не забелязвам как си се преработила днес. Почини си петнайсетина минути и после пак ще поговорим.