— Петнайсет минути? На крак съм от ранни зори, а ми дава… — Челси млъкна, щом разбра, че говори на вятъра. Поли вече се беше отправил към крана на оператора, а останалите от снимачния екип се бяха разпръснали и се придвижваха на групички към дългата маса със закуски, която Катрин бе разпоредила да поставят в края на портокаловата горичка.
— Значи Нереида? — Джонатан повдигна вежди. — Нещо не те виждам като горска нимфа. Твърде си земна.
— Кажи му го на Поли — тя тръгна през горичката към Джонатан. — Внезапно му хрумна, че съм Майката Земя. — Повдигна полите на златистата си рокля, за да му покаже босите си нозе. — И цял ден не съм видяла обувки. Подозирам, че той фетишизира краката.
— Интересна мисъл. — Очите на Джонатан заблестяха, когато я хвана за ръка. — Тогава, предполагам, не ти се ходи на разходка? Да ти донеса ли нещо за пиене?
Тя поклати глава.
— Искам само да свършим по-скоро. Вече никога няма да се оплаквам при натурни снимки в някой филм. Студиите поне ми осигуряват дубльорка.
— Все пак той засне няколко чудесни сцени. Мисля, че най ми харесва онази, в която си приседнала на колене край потока с тази златиста дреха. — Той се извърна към нея и нежно се усмихна. — Свърши изключителна работа. Изглеждаше като някоя млада Жана Д’Арк, която е намерила Свещения Граал.
Той я гледаше така влюбено, че изведнъж цялата й умора и раздразнение се стопиха.
— Наистина ли? Всичко се обърка в главата ми. Не съм сигурна дали си го спомням. — Тя понечи да го хване за ръката, но после се отказа. Атмосферата тук, във Вазаро, беше тъй нереална и идилична, че трябваше постоянно да напомня сама на себе си за непосредствената близост на външния свят, пък и всеки от снимачния екип на Поли би могъл да се изкуши да информира пресата и този свят да се нахвърли върху тях отново. Ръката и се отпусна край тялото, без да го докосне. — Липсваше ми тази сутрин.
— Говорих по телефона с Интерпол, а после с Питър трябваше да прегледаме няколко договора, които изпратиха вчера по куриер от службата ми. Трябва да отделя внимание и за деловите си въпроси.
— Но не твърде много. — Челси опита да се усмихне. — Можеш за малко да ги изоставиш, нали? Скоро едва ли ще имаме такава възможност.
Усмивката на Джонатан помръкна.
— Да, по дяволите. Но ще можем винаги да сме заедно, ако се омъжиш за мен.
— Не, знаеш, че не мога. — Тя се извърна и зарея невиждащ поглед към групата, насядала около масата със закуски. — Твоят Питър ми харесва. Оказа се тъй мил, както ми го беше описал. Дали знае за нас?
— Не съм му казвал нищо, но той ме познава твърде добре, за да се досети. Вероятно разбира, че те обичам. — Той замълча и добави нарочно: — И че ти също ме обичаш.
— Никога не съм казвала такова нещо — рече Челси и ускори крачка. — Казах ти, че не… — Тя млъкна и се насочи към масата. — Време е да започваме снимките. Може би, все пак, ще позволя на Поли да ме представи като Нереида. Какво пък толкова? Играла съм всякакви роли.
— Кога най-после ще спреш да търчиш, Челси?
— Не търча. Просто си върша работата. — Тя го изгледа предизвикателно през рамо. — Това е работата, която мога да върша. А онази, която ти имаш предвид, въобще няма да ми подхожда.
— Много добре ще ти подхожда даже — каза тихо Джонатан. — Опитай. Не е като да…
— Извинявай, че те безпокоя, Джонатан, но току-що те потърсиха по телефона. Мисля, че е по-добре да се обадиш.
Те се обърнаха и видяха Питър, който идваше към тях през горичката.
Джонатан се намръщи отегчено.
— Не може ли ти да го направиш?
— Ал Дженингс е. Обажда се от Кан.
Джонатан се сепна и втренчи поглед в лицето на Питър.
— Че какво прави там, по дяволите?
— Е, мисля, че не е тръгнал на екскурзия. — Погледът на Питър се премести смутено върху Челси. — Казва, че иска да се срещнете в хотела му утре следобед.
Челси успя бързо да прикрие обзелата я паника. Би трябвало да се досети, че съвместният им престой тук е твърде приятен, за да трае дълго.
— Значи, трябва да отидеш, нали?
— Не и ако не го желая. — Джонатан присви устни. — Няма да се втурна само защото Ал Дженингс ме е повикал с пръст.
— Не ставай глупав — каза безцеремонно Челси. — Знам кой е Дженингс. Добрият сенатор от Южна Каролина, който те гласи за президентската кампания. Разбира се, че трябва да идеш. — Тя посрещна смело погледа му. — И двамата знаем защо е тук. Опитва се да спаси политическия ти имидж. Сигурно е видял общите ни снимки от тържеството във Версай, когато ме представяше като водеща. Не трябваше да ти позволявам да го правиш. Господи, как можах да го допусна.