— Решението не беше само твое — каза сухо Джонатан. — Може да си убедена, че носиш цялата отговорност за всяка своя връзка, но аз също направих избора си.
Питър отчаяно се опитваше да избягва погледите им.
— Да му кажа ли, че не съм могъл да те намеря?
— Не. — Джонатан улови погледа на Челси. — Кажи му, че ще се радвам да се срещнем. — Той замълча. — Същото се отнася и за мис Челси Бенедикт.
— Не! — Челси поклати глава — Не ме въвличай в това, Джонатан.
— Защо? Нима се страхуваш, че не си била права, когато мислиш за себе си като недостойна блудница?
— Права съм. — Тя нервно свиваше и отпускаше ръце. — Просто не виждам каква полза бих имала ако дойда.
— Тогава ела само заради мен — каза меко Джонатан. — А и защото ако не дойдеш, ще кажа на уважаемия сенатор да върви по дяволите.
Той наистина щеше да го направи. Челси се почувства безпомощна и раздразнена.
— Ами ако там има репортери?
— Челси, за Бога, не можеш да криеш… — Той се обърна към Питър. — Кажи на Дженингс, че съм съгласен да се срещнем, само ако не бъдат допуснати никакви представители на пресата. — Той запита Челси: — Така добре ли е?
Тя бавно кимна.
— Добре.
Питър въздъхна облекчено.
— Чудесно. Ще ида да му се обадя. — Той се обърна и бързо се понесе през горичката, сякаш имаше крила.
Челси някак войнствено изправи рамене, а ръцете й приглаждаха фината златиста материя на роклята.
— Май ще е най-добре да се покатеря на дървото, ако искаме да свършим със снимките днес следобед. В противен случай Поли ще побеснее, ако отпътувам утре сутрин. — Тя погледна Джонатан и колебливо попита: — Ще дойдеш ли с мен?
— Не бих пропуснал това. Не ми се случва всеки ден да те видя покачена на дърво. — Устните на Джонатан потрепваха. — Твърдо ще дойда.
Засега. За днес.
Челси избягваше да го погледне отново, докато вървяха един до друг към Поли и снимачния екип. Е, нищо не можеше да трае вечно. Трябваше да е щастлива поне, че нищо не наруши последните им две седмици, прекарани заедно.
Но не се чувстваше щастлива, по дяволите. Искаше още.
— Изглеждаш вбесена. За какво си мислиш?
— За едно старо детско стихче, което сякаш е писано за мен. — Тя издекламира тихо:
„Лакоми очи, лаком стомах.
Ако можеш, изяж целия свят.“
Кейтлин ми каза веднъж, че съм алчна. Права е била.
Той отвори уста да каже нещо, но тя бързо продължи.
— Ще трябва да сляза в селото да видя Мариса, преди да заминем. Почти не успях да си поговоря с нея, откак съм тук. Изглежда добре, нали?
— Направо цветущо. — Джонатан сви несигурно вежди. — Тя беше много мълчалива, когато ни запозна. Мислиш ли, че ме харесва?
Челси го изгледа удивено. Никога не беше виждала Джонатан тъй неуверен.
— Тя винаги е тиха. Разбира се, че те харесва. Теб всички те харесват.
— Но тя не е кой да е, а твоя дъщеря — каза Джонатан. — А се надявам да стане и моя.
Челси се опита да възрази, но после се възпря. Ако срещата им с Дженингс протечеше тъй, както тя си мислеше, тяхната връзка може би щеше скоро да приключи, затова би било глупаво, по дяволите, да разваля със спорове последните им мигове. Вместо това се усмихна и каза:
— Не се тревожи. Мариса те харесва. Как би могло иначе?
— Майка ти и Джонатан заминават утре в Кан за делова среща — каза Питър. — А снимачният екип ще отпътува тази вечер за Ница, където ще започне монтажът на рекламните филмчета. Скоро отново цялото имение ще е само наше.
— Това е добре. — Мариса му се усмихна. — Ако можеш да се справиш с Катрин, Жак и работниците.
— Знаеш какво имам предвид.
— Да, знам. Искаш пак да се заловиш за твоите дневници. — Мариса се облегна на ствола на едно маслинено дърво, вперила поглед в оранжево златистите крилца на пеперудата, кръжаща над малката леха с морави виолетки. — Защо са толкова важни за теб тези дневници, Питър? Каза ми, че Кейтлин се интересува от надписа върху „Вихрения танцьор“, но теб какво те вълнува?
Питър затвори подвързания с кафява кожа дневник на Катерина и се извърна към нея.
— Не знам. Предполагам, че винаги съм чувствал близки всички онези хора, които са ги писали и… не, не е това. От мига, в който започнах да чета дневника на Катерина се почувствах сякаш част от тяхната история. — Той направи гримаса. — Откакто дойдох във Вазаро, започнах дори да ги сънувам.
Мариса отскубна стръкче трева и го взе между устните си.
— Какво точно сънуваш?
— Кошмари.
— За „Вихрения танцьор“ ли?
— Не съвсем.
Тя поклати глава.
— Трябва ли да измъквам тайните ти дума по дума?
И тя щеше да го направи, помисли унило той. Явно беше доловила тревожната нотка в гласа му и сега щеше да настоява. Вече бе разбрал, че кротостта на Мариса прикрива непоколебимата й решителност, особено в случаите, когато ставаше въпрос за доброто на нейни близки.