Приятелят му беше вързан за бяло кожено кресло с лице към кабинета, с кожена каишка, затегната през устата му. Черните му очи бяха изхвръкнали, от орбитите и едрото му лице бе замръзнало в ужас.
Беше кастриран, а после разпорен от корема до гръдната кост с кухненски нож, който стърчеше от гърдите му.
Глава втора
— Един човек иска да говори с теб, Кейтлин. — Жак коленичи на земята до нея, придържайки розовия храст, който Кейтлин засаждаше, докато тя изравняваше пръстта около корените му. — Чака те горе на хълма.
Кейтлин застина, мускулите на раменете й се вдървиха, преди да си наложи да се отпусне. Прибави още пръст около корените на храста.
— Някой от банката ли е?
— Едва ли. Няма вид на… — Жак спря и сви рамене. — Не знам как да ти го опиша. Трудно е да се каже какъв тип човек е.
Кейтлин вдигна очи към хълма и към мъжа, който представляваше само тъмен силует на фона на залязващото слънце.
— Вероятно продава торове. — Вдигна ръка и избърса потното си чело с ръкава на синята памучна риза. — Не можа ли да се отървеш от него?
Жак поклати глава.
— Опитах се, но не си тръгва — Подсмихна се. — Съмнявам се, че продава торове с онова ламборгини, което паркира пред къщата.
— По дяволите, значи е от банката.
— Ако е, бъди сигурна, че финансовите инспектори го държат под око — каза сухо Жак. — Иди и виж какво иска. Аз ще довърша. Така и така вече трябва да си починеш.
— Ти също. — Кейтлин се изправи и се протегна, за да отпусне мускулите гърба си. По дяволите, беше уморена. Работеше отпреди изгрев — слънце, а й оставаха да засади още два реда. — Ще се върна след няколко минути.
— Скоро ще се стъмни. Върни се в къщи, утре ще продължим.
Кейтлин поклати глава и избърса ръцете си в джинсите.
— Утре имаме много работа. Ти ще трябва да свършиш с розмарина в северната нива, а после ще започнем да берем лавандулата. Тази вечер ще довърша. — Тръгна покрай реда току-що засадени розови храсти, загледана в мъжа, който ги наблюдаваше от хълма. — Как се казва той?
— Алекс Каразов.
Тя се намръщи.
— Не си спомням да съм го чувала. Сигурна съм, че не го познавам.
— Щеше да си спомниш, ако го беше срещала.
В мига, в който видя Алекс Каразов, тя разбра какво имаше предвид Жак. Беше изключително хубав мъж на около трийсет и пет години. Беше загорял от слънцето като човек, който прекарва часове по снежните писти на Сен Мориц или по Антибските плажове. Докато я гледаше да приближава, той й се усмихна непринудено. Тя застина, поразена от впечатлението, че все едно вижда баща си на млади години. Тъмната му коса сега беше прошарена, но още бе гъста като на Алекс Каразов, усмивката му беше също тъй очарователна и носеше дрехите си с подобна небрежна елегантност. Едва когато огледа Каразов по-отблизо, забеляза изключителната интелигентност в леденосините му очи и силата, и увереността, които излъчваше. Как няма да е със самочувствие? — помисли си мрачно. Само спортното му сако сигурно струваше повече от целия й гардероб.
Но тя интуитивно разбра, че този човек всъщност не приличаше на баща й. У Денис Риърдън нямаше скрити дълбочини, достойнствата му бяха на повърхността, за да може всеки да ги види и да им се възхити.
Стори й се, че много неща се въртят в ума на Каразов зад любезната му усмивка По-скоро й приличаше на красив жасмин в началото на цъфтежа — плътно затворен, тайнствен, пълен с обещания. Тази мисъл я накара да се усмихне. Колко ли би се обидил един подчертано мъжествен човек като Каразов, ако знаеше, че го сравнява с цвете.
Той още се усмихваше, когато тя застана пред него:
— Аз съм Кейтлин Вазаро, мосю Каразов. — Подаде ръка, но после спря и направи физиономия, като видя кал по дланта си. — Ще ме извините, че не се ръкувам. Работех и съм мръсна. Искали сте да говорите с мен.
Той не отговори на въпроса й, очите му продължаваха да я изучават.
— Винаги ли се трудите на полето като обикновена работничка?
— Няма нищо обикновено в работниците на Вазаро, мосю Каразов. Те са чудесни хора, които много добре си вършат работата. — Погледна го в очите. — Самата аз доста често съм на полето заедно с тях.
— Не исках да ви обидя. Просто ми беше интересно. Страхувам се, че съм много любопитен. — Той хвърли поглед надолу към полето. — Какво правехте там?
Френският му беше безукорен, но акцентът — особен — равен като на американец, но с английска прецизност. Тя премина на английски.
— Засаждаме рози. Миналият месец бурята унищожи половината ни храсти и се налага да засадим нови.
— Розите не се ли садят през пролетта?
Не беше нито англичанин, нито американец, макар че говореше езика по-леко, отколкото френски.