— Сънувам Парадигнес.
— Кой?
— Не си ли спомняш? Разказвах ти, че Парадигнес бил брат на троянския цар, който дал на Андрос „Вихрения танцьор“ и му помогнал да избяга от Троя преди завладяването й.
— О, да. Самият той решил да остане и загинал при нашествието на гърците в града.
Питър кимна.
— Сънувах го.
— И какво стана накрая?
— Точно това, което може да се очаква от мен. Странен сън. Парадигнес седи в голям стол, подобен на трон. Главата му е подпряна на високата резбована облегалка, а очите му са затворени. Сякаш очаква нещо.
— Откъде знаеш?
— Усещам го. — Той безпомощно повдигна рамо. — Аз го наблюдавам, а същевременно чувствам, че съм самия той. Мога да усетя тъгата му, примирението и очакването му.
— Не ми звучи като чак толкова лош сън. Защо те плаши?
— Защото знам, че ще отвори очи и ще ме погледне. — Питър поклати глава. — Казах ти, че това са много странни сънища.
Мариса хвърли настрана стръкчето трева, което дъвчеше и коленичи пред него.
— Чуй ме, сънуваш такива диви сънища, защото последните четири дни умът ти е само в дневника на Катерина. Защо не сънуваш, например, легендите за „Вихрения танцьор“? А ако пак сънуваш този глупав сън, припомни си, че нямаш нищо общо с Парадигнес. Теб никога не биха те хванали, докато мълчаливо очакваш онези гърци да нахлуят и да те убият. Ти си много по-борбена натура. Щеше по-скоро да тръгнеш с Андрос или да спасиш Троя с голи ръце.
Той смутено се изсмя.
— Радвам се, че имаш такова мнение за мен.
— Вярно е. Ако тази вечер Парадигнес пак ти се яви, кажи му да си ходи. Той няма нищо общо с теб.
— Добре. — Всичко, което Мариса бе казала, беше много смислено. Той не би могъл да й обясни, какви чувства предизвикват тези сънища у него. Да стоиш пред онзи старец, да очакваш с ужас как той ще отвори очи, като знаеш, че това ще стане всеки момент, понеже по някакъв невероятен начин усещаш, че си част от този горд, печален троянец.
Мариса не беше права, че двамата с Парадигнес са съвсем различни. Тя не съзнаваше, че самата тя е борбената натура и всъщност иска да му внуши това качество с усилие на волята си. Той беше много по-склонен да приеме съдбата такава, каквато е и да се държи достойно, както бе направил Парадигнес.
Освен това, двамата имаха още нещо общо, за което не би споменал на Мариса. Старецът е бил напълно неспособен да избяга или да се бие, защото, също като Питър, е имал един недъг.
Парадигнес е бил инвалид.
— Права си, ще му кажа да се маха. — Питър се изправи и протегна ръка да я издърпа. — Хайде. Ела да отидем с колата до Грас, Опаковах колета за Кейтлин и искам да й го пратя днес следобед.
Тя кимна и тръгна редом с него.
— Почакай малко. — Той спря и се отдалечи на няколко крачки. — Слънцето блести през клоните на дърветата и сякаш рисува ореол около косата ти. — Той извади своя „Никон“, провесен на каишка около врата му и се вгледа в нея през визьора. — Какъв фантастичен ефект. Изглеждаш направо като ангел.
— Снимал си ме вече стотици пъти — възрази тя. — А снимките би трябвало да отразяват действителността. Аз определено не съм ангел.
— Знам това. — Също като майка си, Мариса можеше да бъде понякога удивително земна. — Все пак, искам да те снимам.
Не била ангел. Сериозна и сладка, и преливаща от жизненост в най-цветущия период на своя живот.
Изгревът.
Мариса и Питър спряха до лехите със здравец по пътя към селото, за да побъбрят с Жак.
— Наел си нови работници — отбеляза Мариса, оглеждайки полето от хълма, на който бяха застанали с Питър и Жак. — Имаше ли наистина нужда от тях? Брането на здравеца е почти приключило.
Жак повдигна рамене.
— Аниз е вече в напреднала бременност, за да работи на полето, а на Пиер му се наложи да отиде за известно време в Лион да помогне на майка си в магазина. Затова онзи ден наех двама сезонни работници да ги заместят. — Той се понамръщи. — Няма да се задържат дълго. Никой от тях не обича да си цапа ръцете или да се поти от усилие.
— Защо не си ми казал? Мога да идвам да ти помагам сутрин. — Тя се обърна към Питър, който бе насочил фотоапарата си някъде из полето. — Утре ще дойда в парфюмерийната лаборатория следобед вместо сутринта.
— Какво? — Тонът му беше разсеян, тъй като изщрака още няколко снимки. — Добре. Чудесно.
— Чу ли какво казах?
— Че ще се хванеш като робиня в Елисейските полета. — Той мръщеше лице, докато фокусираше апарата върху силното, набраздено от времето лице на Жак, след което щракна копчето. — Бих искал и аз да помогна.