Той седна в креслото край масата и се опита да освободи ума си от всякакви чувства. Трябваше да обмисли хладнокръвно и бързо как да покаже на Алекс, че не е спечелил нищо със своята измама и да поправи злото, което му беше причинил.
Алекс бе застанал до френския прозорец и рязко се обърна към Кейтлин, когато тя влезе в къщата.
— Къде беше, по дяволите?
— По-спокойно, Алекс — каза Кемал кротко, като се надигна от кушетката.
Кейтлин погледна мрачното изражение на Алекс и веднага застана нащрек. Остави тефтерчето и чантичката си на масата до вратата и свали слънчевите си очила.
— В Археологическия музей. — Тя заобиколи барчето отвори хладилника и извади бутилка лека бира. Без да обръща внимание на Алекс, каза: — Здравей, Кемал.
— Добър ден, Кейтлин. — Той й се усмихна лъчезарно. — Приятно ли прекара деня?
— Не, беше ужасно. Боли ме главата, вратът ми е схванат и съм страшно изморена. — Тя си наля чаша бира и постави бутилката обратно в хладилника. — И нямам никакво настроение да се подлагам на инквизиция.
— Е, това вече е прекалено. — Алекс я изгледа гневно. — Измъкваш се оттук още преди да съм станал и не се връщаш чак до три следобед, а очакваш и да не те разпитвам, така ли?
— Звучиш като нещо средно между училищен директор и разярен съпруг. И двете роли еднакво не ти подхождат.
— Той беше много разтревожен — каза бързо Кемал. — Мислел, че си с мен, докато се отбих у вас за обяд.
— Би трябвало да си с него — каза Алекс. — Но не, ти си се разхождаш из Истанбул сама, без да предупредиш никого.
— Оставих ти бележка.
— В която пише само, че ще се върнеш след няколко часа.
— Не съм очаквала, че ще ми отнеме толкова време. Отидох в музея и не исках никой да ми досажда, докато работя. — Тя вдигна чашата към устните си и отпи глътка бира. — Освен това, Кемал би се отегчил.
— С теб? Никога.
— Млъкни, Кемал — каза Алекс.
Кемал кимна.
— Май така ще е най-разумно. — Той седна на една табуретка и опря лакти върху барплота. — Продължавайте.
Кейтлин заобиколи барчето и седна в кресло стил Кралица Ана срещу кушетката.
— Нямам намерение да ти се извинявам, Алекс. Не мога да позволя на Ледфорд да ме превърне в затворничка. Не съществува причина той да подозира, че не съм се качила на онзи самолет до Ница и е съвсем ясно, че не знае за престоя ни тук, иначе досега да е предприел нещо. Ходеше ми се в музея и отидох.
— Без предпазни мерки.
— Три дни наред излизам с Кемал и нищо особено не се случва.
— Та кой би посмял да те закачи с такъв тигър като мен за пазач — привлече Кемал удивения поглед на Алекс и поклати глава. — Мисля, че е по-добре да си тръгвам. За мен е много трудно да не се намесвам, а и съм объркан на чия страна да застана. — Той се надигна от табуретката и тръгна към вратата. — А, разбира се, чиято и страна да взема, тя неизбежно ще победи, тъй че наистина няма да е честно. — Той отвори входната врата. — Оправяйте се сами. Утре ще се видим.
Кейтлин остана загледана във вратата, дори след като я бе затворил и внезапно започна да се смее.
— Той невероятен.
— Сякаш светът е създаден заради него. — Той опита да се усмихне, но не успя. — Кемал беше прав, много се разтревожих. Достатъчно опасно беше, когато излизаше с него, но това днес надмина всички граници. Ставаш вече прекалено самоуверена.
— Може би. — Тя отпусна глава върху облегалката на креслото си. — Не можех просто така да си седя тук. Искам да чувствам, че върша нещо.
— И какво свърши?
— Разучих всяка плочка и стена с надпис в музея. После поговорих с уредника мосю Модул и го убедих да ме заведе долу в склада, за да разгледам експонатите, които не са изложени.
— Тогава не е за чудене, че си се изморила.
— Имаше няколко плочки със знаци, подобни на онези върху „Вихрения танцьор“, но неговите са по-близки до гръцкия.
— Нима си очаквала да откриеш отговора на загадката точно тук?
— Не. — Тя отпи от бирата и завъртя глава наляво и надясно, за да раздвижи напрегнатите мускули на врата си. — Когато е бил създаден „Вихреният танцьор“, е имало толкова много разпокъсани държавици и култури, че сигурно повечето езици са били сродни помежду си. Три от надписите в музея не са разчетени и до днес. Ябълката на Нютон не пада всеки ден. Дори не знам откъде да започна.