Той чу звука от стъпките на Брайън по паважа, отдалечаващ се по посока на вратата.
Той умираше. Брайън го беше убил.
Дива омраза разкъса вътрешностите му.
Щеше да умре, защото Брайън бе поискал онази проклета статуя и беше сключил сделка, за да я получи.
Но той нямаше да умре.
Не беше умен като Брайън, но пък бе по-млад и по-силен.
А и Брайън не беше толкова умен. Не беше си свършил работата докрай. Съществуваше твърдо правило, че трябва да се увериш в резултата от изстрела, а Брайън не го беше спазил. Ханс би се справил по-добре…
Истеричният му смях прозвуча почти като хлипане, докато пълзеше бавно към входа. Беше правил всичко за Брайън. Нека да го направя, Брайън. Нека се убия вместо теб. Мога да го свърша по-добре.
Той се влачеше бавно, мъчително, усещайки как кръвта му изтича от раните върху паважа на вътрешния двор. Само да излезе оттук и ще спре тая кръв.
Ще намери кой да му помогне.
Ще оцелее, по дяволите.
Защото не можеше да умре, докато Брайън Ледфорд е още жив.
Както обикновено, след като Алекс и Кейтлин закусиха на следващата сутрин, той се обади на рецепцията в „Хилтън“, за да се осведоми дали са му оставили някакви съобщения. Имаше само едно, предадено към осем и половина същата сутрин.
Алекс блъсна слушалката и се обърна към Кейтлин.
— Успех! Съобщение от Ирмак.
Кейтлин го изгледа стреснато.
— И какво казва?
Той погледна към изречението, което беше надраскал върху бележника до телефона.
— Имам да ти предам нещо. Ела при Голямата Селимова джамия днес в десет преди обяд.
— Отивам да си взема чантата.
— Побързай. Трябва да вземем такси, а и в Истанбул има повече от петстотин джамии.
Кейтлин грабна чантата си от ярешка кожа и преметна презрамката.
— Никой не знае това по-добре от мен. Кемал сигурно ме е водил във всяка една — каза тя иронично. — И се оказа, че учудващо голям брой от тях пазят останките на някоя велика или царствена особа. Късмет ще е да намерим шофьор на такси, който може да открие точно тази джамия.
Селимовата джамия беше чак на другия край на Истанбул и на Алекс и Кейтлин им отне повече от час да стигнат до нея. Ирмак ги чакаше отвън и изглеждаше смехотворно с широкия си халат сред тълпата шляещи се наоколо туристи. Ирмак ги съзря и докато отиваше към него, Алекс забеляза, че дебелото му кафеникаво лице лъщеше от мазна пот.
— Ето го. — Треперещата ръка на Ирмак му връчи плоска продълговата бяла кутия. — Подарък.
Алекс погледна нетърпеливо в кутията.
— Не можеш да ме подкупиш, Ирмак.
— Не е от мен. От Ледфорд е.
Студена тръпка прониза Алекс, като си припомни увития на спирала син кашмирен шал, поставен върху прага на къщата им в Париж.
— Ледфорд? Той тук ли е?
— Не знам — промърмори Ирмак. — Нищо не знам. Остави ме на мира. — Той се обърна и започна да се отдалечава с тромава походка.
— Почакай! — викна след него Алекс. — Къде е… — Той млъкна.
Ирмак потъна в тълпата. Вече беше невъзможно да го стигне.
Кейтлин се взираше в кутията с ужасено лице и Алекс разбра, че тя си спомня за шала, оставен пред собствената й врата.
— Отвори я — рече тя дрезгаво.
Той дръпна панделката и бавно отвори кутията. Сред надиплената тънка хартия лежеше като изящен восъчен цвят самотно черно лале.
Алекс извади картичката, сложена до лалето.
— Какво е написано? — попита Кейтлин.
— Не е бележка от Ледфорд — отговори Алекс. — Това е една от ония напечатани картички с кратка история на лалето, които обикновено прикрепят към продаваните на туристите букети. — Той й я прочете на висок глас: — „Обратно на разпространеното мнение, лалето не се е появило най-напред в Холандия, а е било пренесено от Турция в двора на Луи XIV във франция благодарение на френския посланик в Отоманската империя. Цветето се развивало добре там и луковиците му…“
— Не!
Погледът на Алекс отскочи от картичката върху лицето й. Беше бледа като мрамор, а очите й блестяха безумно.
— Не разбираш ли? Черното е цветът на скръбта. Един черен цвят, пренесен във Франция.
— Боже Господи! — прошепна той.
Кутията падна от ръцете му. Черното лале се изтърколи на паважа и той го смачка с обувката си, когато се втурна на улицата да спре такси, за да се върнат в къщата.
Черен цвят, пренесен във Франция.
Вазаро!
— Може би е само предупреждение — каза Алекс, докато набираше телефонния номер на имението във Вазаро. — Може би още нищо не се е случило.
— Не разбирам защо той би наранил някой там. — Кейтлин седна в креслото, цялата напрегната, забила очи в телефона. — Не виждам в това никакъв смисъл.