— Глупости.
Тя не обърна внимание на думите му.
— Когато я утвърдят, ще можем да се виждаме публично и съвсем законно, тъй като ще работя за предизборната ти кампания. А след като станеш президент, за теб ще е най-добре да…
— Да те направя своя любовница и да те вмъквам тайно през задния вход на Белия дом — довърши мисълта й Джонатан. — Съжалявам, любов моя, но намирам това за съвсем неприемливо.
— Това е всичко, което можем да си позволим — каза тя с безизразен глас. — Говоря ти съвсем сериозно, Джонатан. Никога не съм се виждала в ролята на фатална красавица и отказвам да бъда жената — вамп, заради която мъжете зарязват големите си амбиции. Ако не се съгласиш на моите условия, никога вече няма да се видим.
Джонатан я загледа втренчено.
— Само блъфираш!
— Не съм изкусна като теб в преговорите, Джонатан. Не умея да блъфирам. Имам само едно оръжие и ще го използвам. Ако искаш да има нещо между нас, ще трябва да оползотвориш политическия си шанс.
През лицето му премина тръпка на гняв.
— Това не ми харесва, Челси.
— Да не би да чувстваш мъжествеността си унизена, понеже не ти позволявам да се правиш на велик, благороден герой? — присмя му се Челси. — Много лошо. Тези номера вече не вървят в съвременния свят.
— Опитваш се да ме разгневиш.
Тя се извърна настрана.
— Може би да. Това е все пак някакво разрешение.
— Погрешно разрешение. Ще кажа на Дженингс, че отказвам да се кандидатирам.
— Ще бъде само излишна загуба на време, ако се оттеглиш от кампанията. След пет години, а може би и по-малко, ще осъзнаеш, че всичко между нас е свършило и тогава пак ще се отдадеш на призванието си. Защото наистина го желаеш, Джонатан. — Тя срещна погледа му с мрачно изражение. — Знаеш, че държа на обещанията си. Ако ме накараш да се почувствам като някоя негодница, никога вече няма да ме видиш.
Той я изгледа продължително.
— Господи, колко си упорита!
— Бъди сигурен, че е така. — Тя се дръпна от перилата. — Хайде сега, да кажем на Дженингс, че не е нужно да се тревожи повече за мен.
— Не.
— Тогава сама ще му кажа. — Челси тръгна към френския прозорец. — А после ще го уведомя по моя импулсивен и непристоен начин, че е по-добре да тегли една на чайното си тържество и да ни закара обратно в хотела, в Кан.
— Той те уязви.
— Ами, по дяволите. Знам добре какво представлявам.
— Не мисля, че знаеш.
— Е, поне знам какво представляваме ние двамата. — Тя отвори вратата и го погледна през рамо с горчива усмивка. — Ние сме вече история, Джонатан. — И после добави: — Докато самият вие станете история, мистър Президент.
Джонатан я гледаше втренчено от другия край на верандата.
— Да знаеш, че няма да ти позволя да го направиш. Ще намеря начин да те спра.
Точно тази възможност я ужасяваше. Джонатан можеше да бъде не по-малко упорит от нея и вече беше доказал неколкократно през годините своята интелигентност и изобретателност. Никога досега не беше обръщал тази находчивост срещу нея, но тя не се съмняваше ни най-малко, че в негово лице би имала застрашителен противник. Тя отчаяно се бореше да отстои тази крехка връзка, която сега му предлагаше. Мили Боже, тъй се надяваше той да не я провокира за окончателна раздяла.
— Не прави това — каза тя дрезгаво, докато вървеше отривисто към вътрешността на къщата. — За Бога, не го прави, Джонатан.
Два часа след като напуснаха къщата, Кейтлин и Алекс вече седяха в самолета на „Ер Франс“ за Ница. Докато той набираше скорост по пистата, Алекс видя заглавията във вестника, който стюардесата му подаде.
Очите на Кейтлин се взираха уплашено в него.
— Та това се е случило снощи! „Черната Медина“ никога досега не е нападала два пъти за една седмица. Може би онова цвете е било само предупреждение. — Ръцете й нервно се свиваха и разпускаха върху облегалките отстрани. — Може да е била някаква мрачна шега.
Ръката на Алекс легна върху нейната. За секунда той помисли, че тя ще го отблъсне. Но после Кейтлин полека обърна дланта си нагоре и я притисна към неговата. За пръв път, откакто й бе признал за своята измама, пожела сама да го докосне.
Не биваше, обаче, да влага в това особен смисъл. В такъв момент вероятно би хванала за ръка й самия сатана.
Той стисна леко нейната длан в опит да й вдъхне топлота, сигурност, чувство за подкрепа, докато в същото време разглеждаше вестника.
Над репортажа имаше снимка на усмихнатия Краков, който си пробива път сред многолюдна тълпа към входа на Лувъра. Алекс се засмя ехидно, като видя захласнатите лица на множеството хора, начина, по който протягаха ръце да докоснат Краков, като че е някакъв светец. Е, защо пък не? Той беше спазил обещанието си. Великият герой беше смазал ако не цялата „Черна Медина“, то поне най-опасното й ядро, което бе унищожило любимата им катедрала „Сен Антоан“. Той беше Спасителят. Трябваше само да протегне ръка и щеше да получи всичко, което си пожелае.