— Изплашихте ме. Не ви чух да почукате.
Той й се усмихна и тя зърна в ръката му матовия метален блясък на нещо, което дотогава беше крил зад гърба си. Може би беше фенерче?
— Тъкмо гледах към онези странни светлини. Дали Жак е изпратил…
Тя така и не довърши изречението си.
Питър и Мариса бяха изкачили хълмчето край пътя за Вазаро, когато той видя как хеликоптерът каца на поляната пред имението. Върволица мъже в тъмни дрехи и скиорски маски се изсипаха от вътрешността му, сякаш силите на Делта Форс атакуваха вражеска застава.
— Какво е това? — Ръката на Мариса се вкопчи в рамото му. — Какво искат те?
— Не знам. — Но той се опасяваше, че знае много добре.
Светкавичен огън се понесе над полето с рози и храстите бяха обхванати от пламъци.
— Огнехвъргачки! Боже мой, те палят полята.
Питър виждаше как мъжете от хеликоптера плъзват във всички посоки, а огнехвъргачките, също като пламнали скиптри, носеха разруха на всичко, до което се докоснеха.
— Мариса, видя ли… — Рьоне притича зад тях по пътя от селото. Тя се закова на място и гласът й премина в шепот. — Света Богородице, полята! Трябва да спасим полята!
— Стой там и не мърдай! — Питър сграбчи ръката на Мариса. — Кажи на хората да си стоят в селото и да не се доближават до…
Силен взрив разтърси земята и Питър инстинктивно бутна жените да залегнат. Сърцето му биеше лудо, до пръсване. Недей умира, кучи сине. Ама че подходящо време си намерил за това, точно когато Мариса се нуждаеше от теб! Последва нов взрив, после още един. Страничните постройки избухваха една подир друга, докато към небето хвърчаха отломки от камък и дърво.
— Катрин — прошепна Мариса. — Къде е Катрин?
— Ще отида да я… — Питър надигна глава от земята в момента, в който нова светкавица озари горящия вече пейзаж.
Голямата къща на имението Вазаро, устояла повече от четири века, внезапно избухна в ярки пламъци.
Мариса скочи на крака и хукна надолу по хълма към Вазаро.
— Катрин!
Кошмар! Питър зърна тънкия силует на Мариса, очертан като в театър на сенките върху фона на погълнатия от огъня пейзаж. Сърцето му туптеше бясно, болезнено, когато се втурна след нея.
Тя падаше!
Не беше чул изстрела, но можеше да види тъмночервеното петно върху бялата й блуза, докато тялото й се сгърчи и се свлече.
О, Господи, не и Мариса!
Не и Мариса!
Не и Мариса!
Тя беше жива, мърдаше, опитваше се да пропълзи към пътя.
Един набит, мускулест мъж, чието лице му беше смътно познато, тичаше към нея с насочен пистолет.
— Недей! — Питър усещаше движенията си иреално забавени. Нямаше да стигне навреме. Мариса щеше да умре.
Той се хвърли напред и покри тялото й със своето.
Сгърчи се от болката, която експлодира в него. Веднъж. Два пъти. Три пъти.
— Залегни… Стой мирно… — промърмори той на Мариса. Нещо топло и солено изпълни устата му. — Нека той да помисли, че сме…
Млъкна и остана неподвижен, с омекнало тяло.
Нямаше други изстрели. Може би онзи се беше махнал. Може би Мариса е в безопасност.
Той умираше. Смешно, като си помисли само колко внимателен е бил винаги. Подходяща почивка, подходящи физически натоварвания, избягване на стреса, за да не откаже сърцето му. И всичко това напразно.
— Питър — прошепна Мариса. Тя бавно се надигаше, измъкваше се мъчително изпод тялото му. — Той си отиде.
Цялата беше в кръв, но той не можеше да разбере доколко това беше нейната и доколко неговата. Трябваше да опита да й помогне, да я превърже, но май нямаше да успее да я достигне. Рьоне беше останала на хълма…
— Рьоне… иди при… Рьоне…
Тя не правеше други движения, само се примъкваше към него. Опитваше да му помогне.
— Не… живей — промърмори той.
— И двамата ще живеем. — Тя протегна ръка и стисна силно неговата, а очите й блестяха ярко, озарени от огъня. — Бори се.
Беше твърде късно. Мариса не разбираше това. Тя беше воин като Андрос, а воините никога не съзнаваха всичко докрай. Но нямаше и нужда да съзнават всичко. Дългът на воина се състоеше в това да брани и пази „Вихрения танцьор“.
„Вихреният танцьор“. Откъде ли се появи тази мисъл?
Питър чувстваше как болката го завладява все повече, сякаш експлодира в гръдния му кош. Изведнъж изпита чувство на яростно отхвърляне.
— Мариса!
— Тук съм.
Не искаше да изоставя Мариса.
И се страхуваше.
Тя се опитваше да седне, докато пръстите й с труд разкопчаваха ризата му.
Болката ставаше все по-остра, а страхът му се усилваше. Трябваше да намери начин да премахне страха.
Той се вгледа в очите на Мариса, взрени в неговите собствени със съчувствие и разбиране. Красиви, тъжни, изумрудени очи. Не, това отново беше „Вихреният танцьор“. Но внезапно двамата се смесиха в едно и протегнаха ръце към него. Страхът му се притъпи.