Никъде в този свят нямаше вече да има място за Катрин.
Тя протегна ръце.
— Аз ще я държа. Не е много тежка.
Алекс се поколеба.
— Дай ми я. — Внезапно гласът на Кейтлин стана рязък. — Аз съм силна. Мога да я държа.
Очите на Алекс проблясваха сред изцапаното му със сажди лице.
— Да, знам, че си силна. — Той грижливо положи дребното тяло на Катрин върху скута на Кейтлин, блъсна вратата и изтича отпред към шофьорското място.
Остра, нетърпима болка прониза Кейтлин до дъното на душата й, когато видя отблизо грозната дупка от куршума.
Тя протегна трепереща ръка и покри този отвратителен отвор в слепоочието на Катрин с кичур от копринените й коси.
Катрин не би искала такова грозно нещо да се вижда.
— Тръгваме ли? — попита Алекс, когато колата потегли.
Тя не го чу. Майка и дете. Когато е била мъничка, сигурно и Катрин е прегръщала Кейтлин също тъй грижовно, преди баща й да я примами далеч от нея и от Вазаро. Сега ролите бяха разменени и тя трябваше да носи на ръце и да пази майка си при това нейно последно пътуване извън дома.
Тя придържаше нежно Катрин с двете си ръце, докато Алекс се носеше с бясна скорост под огнената арка на дърветата към пътя за селото.
Пожар!
Пламъците вече я обхващаха, поглъщаха я. Едва дишаше.
Катрин!
Кейтлин рязко се изправи в леглото, мятайки се трескаво, за да избяга, опитвайки се да измъкне Катрин, преди да…
— По-спокойно. — Алекс седеше край нея, а ръката му притискаше здраво нейната, за да не отмята завивките. От него се носеше мирис на дим, под очите му се бяха изписали тъмни кръгове и никога досега не беше го виждала тъй измъчен.
— Ти си в безопасност. Тук сме в къщата на Рьоне, в селото.
Тя се огледа замаяно наоколо и осъзна, че стаята й е позната. Голямото двойно легло, бледорозовите тапети на цветя. Тя беше дала на Рьоне това разпятие от злато и слонова кост, окачено на отсрещната стена, като сватбен подарък при женитбата й с нейния Пиер.
Спомените нахлуха в съзнанието й и тя притвори очи, за да ги прогони. В безопасност. Може би тя беше в безопасност, но нищо друго в целия свят не беше вече сигурно или безопасно.
— Майка ми…
— Не помниш ли? Отнесоха я в Грас. Знаех си, че не разбираш какво става, откак дойдохме тук.
Тя смътно си спомняше как пристигнаха в къщата на Рьоне, как тя нежно я изми и я заведе в леглото, но всичко друго й се губеше.
Отвори очи.
— Това е леглото на Рьоне и Пиер. Не би трябвало да съм тук.
— Сега не им е нужно. Те са навън, в полята с останалите работници. Жак се опитва да спаси онова, което е оцеляло от дръвчетата и посевите.
Тя се съмняваше, че изобщо нещо може да се спаси. Потръпна, като си припомни бушуващият ад в същите тези поля.
— Защо се случи всичко това? Майка ми никога никому не е навредила. Вазаро…
— Аз… не знам. — Алекс говореше на пресекулки. — Дошли с хеликоптер. Жак каза, че е било като нападение на командоси. Знаели са точно къде отиват и какво ще вършат. Жак видял един от сезонните работници да скача в хеликоптера при тях, точно преди да отлетят и полицаите считат, че именно той е прерязал телефонните жици и е подготвил всичко.
— Кой е бил?
— Един италианец, Ферацо. — Той замълча. — Убил е и Питър Московел. Мариса получила две рани от куршум, но се надяват, че ще се оправи.
— Боже мой. — Какъв безкраен кошмар. Тя остана безмълвна, опитвайки се да възприеме случилото се. — Направили са го, само за да ни покажат, че могат да ми навредят, нали? Всичко това, само за да накажат мен.
Ръката на Алекс стисна нейната.
— Опитай се пак да заспиш.
Тя поклати глава.
— Сънищата…
— Знам.
Наистина я разбираше, осъзна тя мрачно. Виждаше го по изражението му. Явно познаваше страха от това да затвориш очи и пред теб да изплуват кошмарите на миналото.
— Добре тогава, недей да спиш. Просто си почивай. — Той я обгърна с ръце и се отпусна в креслото, стиснал я в прегръдките си.
Бялата му риза беше скъсана на рамото, а мирисът на пушек се усещаше още по-ясно сега, когато бе тъй близо до него.
— Дрехите ти… миришат на пушек.
Той целият се стегна.
— Не успях да се измия. Не исках да се отделям от теб. Забравих, че така може да ти напомням за…
— Това не ме притеснява. Не мога да избягам от него. — Дълбоко в подсъзнанието си дори чувстваше някаква утеха при мисълта, че Алекс е рискувал толкова много, за да й помогне. Тя сгуши още по-плътно лицето си върху рамото му. — Ако съм твърде тежка, кажи ми. Знам, че не съм перце.
— Не ми тежиш — каза Алекс дрезгаво.