Но тя се усещаше натежала вътрешно, толкова обременена от мъка и сълзи, че едва можеше да диша.
— Аз я обичах. Винаги съм я обичала.
Алекс седеше безмълвно. Започна да гали косата й.
— Но не я познавах. Не истински. Бях винаги твърде заета, за да разговаряме… — Нежната й ръка нервно подръпваше една гънка на ризата му. — Бих искала да съм й отделяла повече време. Сега вече никога няма да имам тази възможност.
— Всеки се чувства така при смъртта на много близък човек. Всички правим грешки. Просто трябва да се примирим с това.
— Да. — Тя замълча за момент. — Защо са я застреляли, Алекс? Аз ли съм виновна?
— Не.
Гласът й пресекваше от болка.
— Не виждам смисъла. Няма никакъв смисъл.
— Да, така е. — Гласът му се задави на последната дума и прегръдката му я обхвана още по-силно. — После ще говорим. Сега не мисли за това.
— Благодаря ти, че беше тъй мил с мен.
В смеха му прозвучаха остри нотки на отчаяние.
— Мил ли? Боже мой!
Тя притвори очи.
— Ти си по-добър, отколкото си мислиш.
— Кажи ми го пак след време.
— Ще го кажа. Добротата е много важно нещо. Сам го каза веднъж, помниш ли?
— Да.
— Гласът ти звучи някак смешно.
— Защото думите ти направо ме убиват.
Странно, наистина, но в този трагичен момент цялата болка и горчивина, които й бе причинил, изчезнаха напълно. Бяха заедно в мъката, обвързани от общото чувство за вина и тъга. Сега най-важно за нея беше успокоението, което й даваше мисълта, че и той бе обичал Катрин. Ръцете й инстинктивно го обгърнаха здраво, в порив да даде и на него същата утеха, каквато сама бе получила.
— Съжалявам.
Той зарови лице в косите й.
— Не говори повече. Опитай се просто да си почиваш.
Тя се беше отпуснала мълчаливо, наслаждавайки се на проникващата от тялото му топлина и сила докато се почувства кротка и унесена.
— Алекс?
— Да.
— Знаеш ли, понякога наистина си мислех, че те обичам.
Усети как тялото му се напрегна до нейното.
— Не, не казвай това. По-късно ще съжаляваш.
— Не бих могла да си обясня по друг начин защо страдах толкава силно. — Беше тъй лесно да си признае това, което толкова дълго се бе опитвала да потисне, да назове неназовимото сега, когато бе обвита в було от безчувственост, когато вече нищо нямаше значение. — Съжалявам, не исках да те разстройвам.
— Не ме разстройваш — каза той глухо.
— Това е добре. Все пак, явно не съм била права. И двамата знаем, че всъщност това не съществува… — Тя оставаше с плътно затворени очи, за да се изолира от външния свят, но все още усещаше дима, докато се притискаше към Алекс, докато се притискаше към всичко, което я заобикаля.
Дали Вазаро все още гореше?
Глава четиринадесета
— Как се чувстваш? — Челси нежно докосна ръката на Кейтлин, след като се отдалечиха от гроба. — Мога ли да ти помогна по някакъв начин?
— Не. — Кейтлин погледна назад към ковчега, положен в пръстта.
— Никой не може да направи нищо. Нея вече я няма. Всичко това вече го няма.
Тя обходи с поглед познатите лица, събрани около пресния гроб — Жак, Пиер, Рьоне, по-голямата част останалите работници, неколцина приятели на Катрин от Ница. Джонатан Андреас не можа да дойде на погребението, защото съпровождаше тялото на Питър Московел, което щеше да бъде погребано в родната му Западна Вирджиния. Алекс беше минал оттук по-рано, но сега тя не го виждаше. Кейтлин бързо потисна смътния пристъп на самота, обзел я при неговото отсъствие.
Алекс беше уредил всички формалности по погребението и задържа настрани репортерите, полицията, Интерпол и правителствените чиновници. Той я беше държал в прегръдките си през онези първи нощи, когато тя се събуждаше с писък и не позволяваше на болката да се върне, докато тя не заспеше отново. Трябваше да благодари на Бога за това благословено вцепенение, което беше защитило чувствата й през целия този кошмарен период. Сега вече не се нуждаеше от помощта на никого и на нищо.
— Благодаря ти, че ми изпрати тази рокля и не пусна телевизионните камери в гробището.
— Роклята е моя заслуга, но с репортерите е оправи Алекс — Челси замълча. — И Далпре. Не знам как успя да задържи продавача на сладолед далече от теб. На нас, останалите той определено ни вадеше душата.
Отново Алекс. Грижеше се тя да има всичко необходимо, да приема нещата по-лесно. Знаеше, че трябва да изпитва благодарност, но нищо не можеше да я извади от вцепенението, да проникне през тази ледена стена, която се беше сключила около нея.
— Той смята, че съучастникът на Ледфорд е Краков, а не Далпре.
— Знам. Казал е на Джонатан. Няма особени основания да мисли така и може би греши. — Челси направи гримаса. — Надявам се да е сбъркал. За мен ще е удоволствие да мразя Далпре и в червата — тя хвана Кейтлин под ръка и нежно я отдели от гроба, насочвайки я към вратите от ковано желязо на входа на гробището. — Трябва да се връщам в болницата. Ти нали ще се оправиш сама?