Кейтлин кимна.
Челси се намръщи.
— Не, наистина. Щом Мариса бъде изписана от болницата, ще я изпратя обратно в Лос Анджелис. Къщата ми там има специална охрана. Защо не отпътуваш с нея и не останеш, докато стане време да започнеш рекламната кампания?
Рекламната кампания. Челси говореше за лансирането на парфюма, сякаш нищо не се беше променило. Щеше да се наложи Кейтлин да поговори с тях за парфюма, но сега не можеше да понесе и това.
— Много мило от твоя страна. — Наистина беше мило и за момент й се прииска да може да усети нещо под тази ледена празнота. — Но няма да свърши работа. Аз трябва да… Трябва да се върна във Вазаро.
Челси поклати глава.
— За Бога, Кейтлин, ти си почти в шок. Не си в състояние да понесеш…
— Отивам. Ще ме откараш ли дотам, преди да отидеш в болницата?
Челси се поколеба, после сви рамене.
— Разбира се. Защо не? Този ден все едно не може да стане по-лош.
Кейтлин застана на хълма с гръб към развалините на господарската къща. Гледаше към изпепелените поля.
От маслиновите и портокаловите дръвчета бяха останали само сгърчени, обгорени скелети. Тя беше видяла всичко това през последните няколко дни, но тогава беше побързала да отклони поглед, за да не се поддаде на пристъпа на болката.
Стоеше с изправен гръб, лице в лице с разрушенията, попиваше ги с поглед, поемаше в себе си болката, която щеше да подхрани студения гняв и решимостта в нея.
— Не трябваше да идваш тук — Алекс застана до нея. — Не ти ли стигаше досега? Днес беше на погребение.
— Имах нужда да видя това. — Тя не откъсваше поглед от овъглените поля. — Прав си. Сякаш е умряло мое дете. Никой няма право да направи такова, такова… грозно нещо.
— Светът понякога е грозно място.
— Не мисля така. — Кейтлин поклати глава. — Винаги съм мислила, че има неща, с чиято помощ можем да държим злото настрана. Грешила съм.
Алекс пристъпи по-близо и протегна ръка да я успокои.
— Кейтлин, това не е краят на…
— Не ме докосвай.
Ръката му се отпусна.
— Добре, разбирам.
— Не, не разбираш. — Той си мислеше, че тя го смята за виновен за това чудовищно нещо, но тя винеше само себе си. Не искаше да му позволи да я докосне заради опасността, която той представляваше за нея. В миналото той притежаваше по-голяма сила да я накара да чувства, отколкото всеки друг. А чувствата застрашаваха бариерата, която тя беше издигнала срещу мъката. Тя вдигна ръка и обгърна с жест опустошената земя пред тях. — Разбираш ли какво означава за мен това? Преди Ледфорд да го направи, всичко, което исках, беше да върна „Вихрения танцьор“ обратно на Джонатан. Но сега искам той да бъде наказан. Искам всички те да си понесат наказанието.
— Веднъж ми каза, че не вярваш в отмъщението.
— И ти отвърна, че не са ми причинявали достатъчно зло. Кажи ми, Алекс, сега остатъчно зло ли ми причиниха?
— Да — той чакаше. Накрая попита. — А сега какво?
— Връщаме се в Истанбул. Нали не мислиш, че ще се предам? Какво друго ми остава сега? Винаги съм се сърдила на майка си, че е оставила баща ми да навреди на Вазаро. — Тя се разсмя, не можейки да повярва на собствената си глупост. — Но това направих самата аз. Можех да звънна по телефона на Джонатан и да предотвратя всичко това. Но бях толкова глупава, бях…
— Грешката не беше твоя. Моя беше. — Светлите очи на Алекс горяха на пребледнялото му лице. — Всичко тръгна зле. Не прави това, за Бога, не искам да страдаш повече.
— Трябва ли просто да оставя всичко, както си е? Трябва ли просто да седна тук и да гледам тези поля? Майка ми е мъртва, имението Вазаро е мъртво и след тринадесет месеца парфюмът ми също ще бъде мъртъв.
— Не мога да възкреся Катрин, но заедно можем да измислим нещо за останалото.
— Какво? Да не се готвиш да купиш цветя от другите ферми? След всичките изследвания, които направи, вече трябваше да знаеш, че това няма да свърши работа. Цветята трябва да бъдат отгледани в имението Вазаро, й да запазят цялото богатство на ароматите. Погледни към тези полета, Алекс. Сякаш отгоре им е паднала водородна бомба.
— Жак каза, че е успял да събере пръчки и разсади от повечето растения. Нека да помисля за това. Казвам ти, че ние можем…
— Не! — Не можеше да понася да слуша повече за това. Обърна се рязко и тръгна през овъглената ливада към колата, паркирана на алеята пред къщата. Смътно усещаше, че той е натъжен и объркан, но не позволи това да достигне до съзнанието й. Не трябваше да допуска нищо отвъд тази ледена стена, иначе тя можеше да рухне. Стената трябва да се укрепва, да става по-висока, за да заключи мъката в своя обръч.