Очите на Челси се разшириха.
— Какво?
— Джонатан. Той е добър човек и ти го обичаш. Смяташ ли да се омъжиш за него?
— Господи, къде криеш кристалната си топка? Знаеш, че не съм от хората, които бързат да се женят. Ще си останем само двете с теб.
— Време е да престанем да си бъдем двете с теб. Забрави за мен. Омъжи се, майко.
— Опитваш се да се отървеш от мен ли?
— Опитвам се да махна пепелта, с която ти упорито си посипваш главата.
— Каква отвратителна мисъл. — Челси сбърчи нос с деликатно неодобрение. — Тези вонящи въгленчета. Надявам се, че имам по-добър вкус. — Челси отбягваше погледа на Мариса, но тя не отстъпваше. — Няма да ми позволиш да пропусна този въпрос, нали?
— Не.
— Господи, колко си твърдоглава. — Показалецът й взе да описва различни фигури по чаршафа. — Той ще стане следващият президент, малката.
— Е, и?
— Знаеш, че аз…
— Велики Боже. — Мариса зяпна. — Намерила си някой друг, когото да покровителстваш.
— Не бих искала да се задълбочаваме върху това.
— Добре. — Мариса замълча — Все едно, има по-важни неща, за които трябва да поговорим.
Челси предпазливо я погледна.
— Какви неща?
— Не се меси в това, майко.
— В какво?
— Прекалено е опасно. Нека властите се оправят с това. Не се бъркай там.
— Напоследък уважението ми към органите на правораздаването доста е намаляло. — Челси трябваше да се сети, че Мариса, която я познаваше най-добре, щеше да отгатне как тя ще реагира на това зверство. — Ти почти загина от загуба на кръв.
— Но не умрях. Ще се оправя.
Челси издърпа ръката си и се постара гласът й да не издава нейната ярост.
— Ферацо не заслужава да остане жив, нито пък Ледфорд.
— Аз не заслужавам да ме караш да се безпокоя за теб.
— Удар под пояса. — Челси я погледна в очите. — Слушай, ами ако аз лежах в това легло? Ти какво щеше да направиш?
Мариса леко се усмихна.
— Удар под пояса.
Челси се наведе и я целуна.
— Приеми това тогава. Носиш го в гените си, малката. Ти си роден боец, също като мен. — Тя стана и взе букета от леглото. — Трябва да ги натопя във вода.
— Майко, недей да…
— Не се притеснявай. Обещавам ти да не се правя на Рамбо и няма да се отделя от теб, докато не оздравееш достатъчно, за да бъдеш откарана у дома в Калифорния. — Тя внезапно свъси вежди. — Надявам се само, че Кейтлин и Алекс няма да докопат копелетата, преди да съм отишла в Истанбул.
Мариса примирено поклати глава.
— А аз се надявам, че ще успеят.
Наближаваше полунощ, когато Кемал и Кейтлин пристигнаха във вилата край Босфора.
Алекс беше в кухнята и вдигна поглед, когато вратата се отвори.
— Направих кафе. Искате ли малко?
— Не, благодаря ти. — Кейтлин тръгна през хола към своята спалня. — Много съм уморена. Лека нощ.
Секунда по-късно вратата се затвори след нея.
— Вече не е същата. — Кемал гледаше в посоката, където беше изчезнала Кейтлин. — Не ми харесва това.
— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — В гласа на Алекс се прокрадваше гняв. Той наля кафе в чашата пред себе си. — Не приказва, не се усмихва. Някъде другаде е. Така е от онзи ден във Вазаро.
— Шок — рече Кемал. — Виждал съм понякога да става така с децата в „Харема“. Те не искат да повярват, че това им се е случило. Изолират част от себе си.
— Понякога с години. — Кемал поклати глава. — Но там това не беше толкова лошо. Поне част от тях остава ненакърнена. С Кейтлин положението е друго. Опасно е, когато си толкова вцепенен, че не чувстваш страх. — Той прехвърли погледа си към лицето на Алекс. — Докато чакахме ти да разузнаеш около вилата, тя ме попита дали е възможно да я вкарам в „Харема“, за да научи нещо повече за Аднан.
— Господи.
— Казах й, че няма да има никаква полза от това. Аднан не се е показвал, откакто вие отпътувахте за Вазаро.
— Къде, по дяволите, би могъл да бъде?
— Минали са само седем дни — напомни му Кенан.
Седем дни. Сякаш бяха цяла вечност, изпълнена с мъка и угризения. Мъката на Кейтлин, неговите угризения. Пръстите на Алекс се сключиха по-здраво около чашата с кафе.
— Тя трябваше да зареже всичко това. За нея е прекалено опасно да продължава.
— Изпълнена е с омраза срещу Ледфорд. Отмъщението може да донесе голямо облекчение.
— Не и на Кейтлин. Сега тя мисли, че иска отмъщение, но това противоречи на дълбоките й убеждения.
Кемал се усмихна на Алекс.
— Но не и на нашите.
— Не. Но Кейтлин не е като нас.
— Какво ще правим тогава?
— Ще я накараме да спре да мисли за смъртта и да започне да мисли за живота.
— Малко е вероятно тя да бъде наведена на такива мисли при сегашните обстоятелства.