— Винаги има начин, стига да се подходи към проблема от правилна гледна точка.
Кемал въпросително вдигна вежди.
— „Вихреният танцьор“. Тя има чувството, че е загубила всичко, но „Вихреният танцьор“ остава.
— Не разбирам. „Вихреният танцьор“ също изчезна.
— Но не и загадката. Ще се опитаме да я разрешим. — Алекс изпи остатъка от кафето на две глътки. — Ще се опитаме, по дяволите. Ще я разрешим тази загадка. Може да не съм в състояние да й помогна по друг начин, но това мога да направя. — Той постави чашата обратно върху чинийката. — В деня, преди да бъде убит, Московел трябваше да остави една пратка, която да пристигне в офиса на Американ експрес. Искам утре сутринта да я вземеш и да я донесеш на Кейтлин.
Кемал кимна.
— Надявам се, че осъзнава каква висока чест й оказвам, като заради нея ставам обикновен разносвач на поръчки.
— Не смятам, че тъкмо сега тя осъзнава кой знае колко — уморено отвърна Алекс.
— Но това ще се промени. Търпение, Алекс.
Алекс хвърли поглед към затворената врата на Кейтлин.
— Ти прояви търпение. Аз съм прекалено уплашен, за да чакам тя сама да се оправи. Смятам да я накарам да се отърси от вцепенението, каквото и да се наложи да направя за това.
— Пристигам натоварен с подаръци — пропя Кемал, когато Кейтлин отвори вратата пред него на следващата сутрин. — Ела и ми дари усмивка на радост и благодарност.
Кейтлин му направи път да мине и затвори вратата зад гърба му.
— Какво е това?
С въздишка на облекчение Кемал остави голямата кутия на масичката за кафе.
— Имаш късмет, че съм як като бик. По-недостоен мъж би рухнал при такова изпитание.
Кейтлин усети, че в нея проблясва някакво смътно веселие.
— Какво е това?
— Не знам. — Кемал извади джобното си ножче и започна да разрязва връзките на пакета. — Има нещо общо с „Вихрения танцьор“. Алекс каза, че е изпратено от Питър Московел.
— Питър. — Сърцето й се сви от внезапна болка, като си спомни за последния разговор с милия, лъчезарен Питър Московел. Напрегнато гледаше кутията и нетърпеливо чакаше Кемал да я отвори.
— Три прожекционни апарата. — Кемал продължи да тършува, измъкна голям грижливо опакован плик и й го подаде. — Тежи почти колкото прожекционните апарати.
— Преводът — промълви тя. Информацията, която беше очаквала толкова дълго, сега беше в ръцете й. Някъде дълбоко в нея потрепна вълнение и късче от ледената стена, обгърнала нейните чувства, се пропука.
Кемал бръкна още по-надолу в кутията, измъкна още по-голям пакет и й го подаде.
— Пълно със съкровища.
Тя отвори пакета, надникна вътре и побърза да го затвори.
— Само снимки.
— Може ли? — Кемал протегна ръка.
Кейтлин се поколеба, сетне му подаде плика.
Кемал извади снимките и започна да ги прехвърля.
— Обичам цветята. Колко хубаво е било твоето Вазаро.
— Да, беше.
Той вдигна поглед. Тъмните му очи внезапно се изпълниха със съчувствие.
— Тази радост е била твоя, а вече не е. Сега трябва да се отвориш за другите радости. Не искам да те оскърбявам с безчувствеността си, но човек трябва да приеме загубите.
— Приех я.
— Не мисля така — той отново сведе поглед към снимките. — Но ще ти помогна… Коя е тази?
Спря да прехвърля снимките и се втренчи в една от тях. Лицето му беше странно съсредоточено.
Кейтлин надникна.
— Това е Мариса Бенедикт.
— Младото момиче, което е било ранено? — Лицето на Кемал застина. — Кучи синове.
— Да.
Кемал продължаваше да изучава снимката.
— Смятам, че тя е изключителна. — Очите му се присвиха, изследвайки лицето на Мариса. — Но тя не се смее, нали?
Кейтлин смаяно го погледна.
— Да се смее? Не си спомням да се е разхождала блажено ухилена, но тя не е… — Кейтлин спря, понеже осъзна, че не може да се сети някога да е чувала Мариса да се смее.
Кемал кимна.
— Тя се усмихва, но не се смее. Това не е хубаво. Някой трябва да я научи да се смее.
— Всички обичат Мариса. Сигурна съм… — Кейтлин внезапно спря и го погледна удивено. — Как разбра, че тя не се смее?
— Син мин.
— Какво?
— Старинно китайско изкуство за разчитане изражението на лицето. Някога го изучавах.
— За миг си помислих, че е било шестото ти чувство. — Кейтлин едва-едва се усмихна. — И разбира се, си станал експерт в тази област.
— Естествено — той взе снимката и я пъхна в джоба на джинсите си. — Ще я задържа. Нали може?
— Щом искаш.
— Много искам. — Той измъкна един от прожекционните апарати. — Сега ще занеса тези неща в кабинета и ще ти ги наглася. Ела да ми покажеш къде искаш да ги поставя. — Той бързо тръгна към кабинета.