— Сигурен съм, че и така сметката ще е достатъчно висока.
— Аз също. Утре джипът ще ви чака пред вратата точно в шест сутринта. — Кемал протегна ръка. — Ще трябва да си направя ключ, за да охранявам както подобава твоя имот.
Алекс бръкна в джоба си и му подаде месинговия ключ за външната врата и катинара на оградата.
— Сигурен ли си, че няма да те затрудни? — сухо попита той. — Не бих искал да ти създавам проблеми.
— Имай ми доверие. Всичко ще е наред. — Кемал се обърна към Кейтлин и се усмихна нежно. — Това ще ти се отрази добре. Остави всички лоши спомени да отлетят и позволи да бъдеш излекувана. — Той излезе от кабинета, без да чака отговор.
Алекс изпрати Кемал през дневната до входната врата.
— Ще се опитам да ти звъня тук поне веднъж на ден за доклад. Можеш да се поразмърдаш най-сетне и да се опиташ да намериш Ирмак.
— Опитвам се. — Острият тон на Алекс накара Кемал да се обърне и да го изгледа изненадано. Сетне кимна разбиращо и меко добави. — Не ми се сърди. Това не се дължи на мен. Статуята я накара да живне.
В дъното на съзнанието си Алекс разбираше, че Кемал е прав. Но да го вземат дяволите, когато Кейтлин говореше с Кемал, тя не беше така скована и наплашена.
— Не разбирам за какво намекваш. Нали затова донесе статуетката.
— Наистина не ти е леко. Някой ден тя ще разбере. — Кемал затвори вратата след себе си.
— Наистина ли отиваме? — Кейтлин стоеше на прага на кабинета.
— Разбира се. — Той хвърли поглед към оживеното й лице и влезе в стаята си.
Ревност. Господи как кипеше, как изгаряше от ревност. Ревнуваше я от Кемал, ревнуваше от този проклет превод, ревнуваше дори от „Вихрения танцьор“. Никога не се беше чувствал така и сега не му харесваше.
Искаше му се да я сграбчи и разтърси, да я принуди да погледне към него така, както го гледаше през онези кратки дни в Париж, да се притисне до гърдите му както във Вазаро, преди да се превърне в каменна статуя. Част от съзнанието му разбираше, че тези чувства са ирационални и че трябва да се запаси с търпение, както му беше препоръчал Кемал. Но вътрешно се разкъсваше. Искаше само да й помогне, а тя го изолираше, да го вземат дяволите.
Самозалъгваше се. Искаше и нещо повече. Мотивите му да изтръгне от нейния унес далеч не бяха толкова чисти колкото се опитваше да убеди себе си. Тялото му не се интересуваше от емоционалните проблеми на Кейтлин, то си искаше своето.
Джипът превали билото и долу изникна малкото селце Тамкало. То лежеше в дъното на долината, оградено от величествените планини, които току-що бяха прекосили. Облаци бяла пара се виеха поне над двадесет горещи минерални извори в селото и околностите. На другия край на селцето се виждаше широк изкоп, над който беше надвиснала сравнително по-голяма къща с плосък покрив, покрит с чимове. Къщата се отличаваше сред другите сиво-кафяви колиби, които приличаха на еднообразни схлупени индиански шатри, строени в редица върху сивкавата песъчлива почва.
— Господи, никога не съм виждала подобно нещо — каза Кейтлин, докато прибираше превода обратно в плика и се изправи в седалката. — Хората наистина ли живеят в тези причудливи къщи?
— Най-вероятно. Но пък не виждам някой да се мярка. — Алекс спря джипа и подпря лакти на кормилото. — Изглежда изоставено.
И Кейтлин не виждаше признаци на живот в селото долу. Никакви хора. Никакъв добитък. Никакви коли.
— Призрачен град. Мосю Модул не спомена ли… — Тя сама си отговори. — Но откъде би могъл да знае той, щом не е идвал от пет години.
Алекс мрачно кимна.
— Явно няма да успеем да се обаждаме всеки ден на Кемал. Селото навярно е умряло, след като археолозите са си тръгнали.
— Виж земята. Не знам как са могли да свързват двата края, преди археолозите да дойдат.
— Почвата трябва да е наблъскана с минерали, които изворите са изкарали на повърхността.
— Вместо да се мъчат да примамват туристите с музей, трябвало е да направят това място курорт с минерални бани. Никога не съм виждала толкова минерални извори на едно място. — Кейтлин потръпна, когато скочи от джипа и тръгна по улицата. Ботушите й вдигаха облачета прах на всяка стъпка. — Може би ще успеем да намерим този музей. Това нещо там на запад прилича на разкопки. Мосю Модул не спомена ли…
Край главата на Кейтлин избръмча куршум.
Кейтлин инстинктивно падна на колене. Чуваше как ехото от изстрела отеква в околните планини. Откъде се стреляше? Трескаво огледа странните жилища от двете страни на улицата.
— Не ставай! — извика Алекс.
По дяволите. Да не си мислеше, че тя ще тръгне да се разхожда под ръка с хората, които стреляха срещу нея. Запълзя на четири крака към една от подобните на шишарка колиби от лявата страна на улицата.