Нов куршум вдигна облаче прах пред нея.
Тя замръзна. Трябваше ли да се насочи обратно към джипа? Хвърли поглед през рамо. Алекс вече го нямаше там. Къде ли… Света Богородице, не беше сега моментът да се чуди къде ли се е дянал той, докато самата тя стоеше изложена на куршумите. Колибата беше по-близо от джипа. Пое си дъх и се претърколи странично към постройката, като всеки момент очакваше следващият куршум да се впие в тялото й.
Над долината се разнесе пронизителен болезнен писък, последван от обезумяла тирада, произнесена на турски от писклив мъжки глас.
Кейтлин се изправи на колене зад къщата и видя, че Алекс излиза от покритата с чимове къща край разкопките. В едната му ръка имаше пушка, а в другата пистолет.
— Ранена ли си? — извика той.
— Не.
— Тогава се разкарай оттам по-бързо и ела вътре. Не знаем кой още се крие по тези колиби. — Той се обърна и влезе обратно в къщата.
Оттам се разнесе нов изблик на гневна турска реч. Кейтлин стана и тръгна по улицата. Как ли се беше промъкнал Алекс в колибата? Трябва да е заобиколил зад другите къщи — шишарки и да е влязъл през задния вход.
— Кейтлин!
— Идвам. — Тя ускори крачка и миг по-късно влезе в къщата с плосък покрив. Пред очите й се разкри просторна стая, в която сякаш беше вилняло стадо слонове. На пода се валяха преобърнати маси и столове, музейните шкафове бяха повалени и съдържанието им разпиляно на земята. Единствената част от мебелировката, която стоеше непокътната, беше дълга, грубо скована маса, подпряна до отсрещната стена.
Високият жилав мъж, повален на пода, изглеждаше побъркан и запуснат като всичко наоколо. Носеше дълъг червеникавокафяв халат на ивици и мърлява бяла чалма. Кейтлин прецени, че той трябва да минава шестдесетте. Трудно беше да се определи точната му възраст през дебелите пластове прах и мръсотия, обвиващи сплъстената му коса и дългата прошарена брада. Горящите му очи се бяха втренчили в нея с фанатичен плам и й напомняха за снимките на аятолах Хомейни. Устата му беше окървавена, но това не му попречи да изригне нова тирада, когато я видя. Кейтлин неволно отстъпи.
— Кой е той? Защо се опитваше да ме застреля?
— Именно това се мъча да разбера. Няма да ми бъде особено трудно. Не мога да го накарам да си затвори устата. — Алекс се заслуша за момент. После се обърна към Кейтлин и извиси глас над неспирните гневни хули на мъжа. — Казва се Абдул Касмина и казва, че цялото село е негова собственост. Когато другите избягали, той останал и сега селото по право си е негово. Ние сме влезли незаконно и следователно трябвало да умрем.
Кейтлин усети прилив на облекчение. За момент си беше помислила, че по някаква невероятна случайност Ледфорд беше успял да се добере и до това място.
— Луд ли е?
— Прекрасно умозаключение.
Кейтлин потръпна.
— Защо е трябвало да остане самичък?
— За да царува над цялата околност, може би? Кой знае? — Алекс обходи с поглед колибата. — Като гледам тези маси и шкафове за експонати, бих казал, че това е било музей, преди Абдул да го превърне в личната си кочина. Защо не вземеш да се огледаш и потърсиш парчето от глинена табличка, за което говореше Модул? А аз ще изкарам Абдул навън и ще му задам няколко въпроса.
Думите едва достигаха до Кейтлин, която вече се беше насочила към дългата маса, подпряна до стената. Кочина беше подходяща дума. Множество глинени гърнета и грубо изработени ножове бяха пръснати по масата. Тя сбърчи нос, като видя десетина мухи, накацали по огризките в една плитка паница. Абдул Касмина определено не се отнасяше с преклонение към древността.
Парчето от глинената табличка лежеше под едно счупено гърне.
Тя забрави за мухите. Забрави за всичко, освен за това клиновидно парче сиво-кафява глина. Предпазливо, със затаен дъх, Кейтлин отмести гърнето.
— Мили Боже. — Едва усети, че устните й мълвят нещо, докато гледа древната писменост. Същата беше. — Алекс! Същата е! — извика тя. Издърпа синята памучна кърпа, която носеше около врата си, сложи в средата фрагмента от табличката и грижовно го уви. Надписът би могъл да се счупи, когато детето го е измъквало от земята, или лудият е можел да го тръшне в пода в пристъп на ярост. Още веднъж огледа купчината предмети на масата, за да се увери, че там няма друга табличка със същите знаци. После се обърна и излезе тичешком от музея.
— Алекс, чу ли ме? Това е… — Тя се запъна, като видя проснатия на земята Абдул Касмина и надвесения над него Алекс.
Алекс беше използвал мърлявата чалма на турчина, за да му запуши устата. Вече не само устните на Абдул бяха сцепени, но и около лявото му око бързо се оформяше синина.