— Ударил си го.
— Надявам се, че го е заболяло. — Алекс се обърна към нея и тя видя, че скулата му е натъртена. — Той се опита да ни убие.
— Той не е с всичкия си. Не трябваше. Може би е искал да ни каже да се махаме.
Абдул изхрачи някаква отровна реплика срещу нея и лицето на Алекс стана още по-мрачно.
— Не мисля така.
— Все едно, не трябваше да удряш безпомощен човек.
— Не беше безпомощен. Цяла седмица ще ходя с тази синина. И аз не го бия. Разпитвам го. — Алекс ръгна Абдул в ребрата с върха на ботуша си. — Той просто се малко се умори и реши да полегне да си почине.
Устните й неодобрително се свиха.
— В КГБ така ли разпитват хората?
— Понякога. — Алекс срещна погледа й. — Искаше да разбереш къде са намерили табличката. Аз открих. — Той махна към планината, която беше най-близо до селото. — Има пътечка, която води до пещера по средата на склона й.
— Можехме да го научим и по друг начин. Пусни го да си ходи.
Алекс поклати глава.
— Не знаем дали не е скрил друга пушка в някоя от тия колиби.
— Тогава го вържи и го остави на мира.
Алекс я изгледа за миг, после вдигна като перце гърчещия се и ритащ Абдул и го сложи на рамото си.
— Веднага се връщам. — Той се скри в музея.
Десет минути по-късно излезе от къщата вече без товара си.
— Опакован е много спретнато.
— Дълго време се губи вътре.
— Не съм му нанесъл неизлечими повреди. — Той тръгна по улицата към джипа. — И нямам намерение да се извинявам, че съм го накарал да ми даде необходимата информация. Луд или не, той беше подъл кучи син, който искаше да ни очисти и двамата. — Хвърли й поглед през рамо. — Искаш ли да ти преведа какво смята да направи с гяурката, която се осмелява да носи мъжки панталон, щом се освободи?
— Не. — Стигнаха до джипа. Тя взе плика с превода, който беше оставила в колата, и го пъхна в един от джобовете на раницата на задната седалка. — Не искам да чуя.
— Не, ти не искаш да чуеш нищо, което би те накарало да повярваш, че аз не съм… — Той сви рамене. — Майната му. Вземай си багажа и да се настаняваме на лагер.
— Можем да използваме някоя от тези колиби.
— Прави каквото искаш. Аз предпочитам полето пред мръсотията, която трябва да се е натрупала в тези помийни ями през последните пет години.
Кейтлин си спомни за мръсотията, мухите и щъкащите насекоми в музея и размисли. Обърна се с гръб към джипа.
— Ти опъни палатката. Аз ще потърся дърва за огън.
Кейтлин обърна още една страница и я остави върху купчинката листове на одеялото до себе си.
— Лягай да спиш — каза Алекс от другата страна на огъня. — Утре ни чака цяла планина за качване.
— Половин планина — поправи го тя, без да откъсва поглед от превода. — Абдул каза, че пещерата е по средата на планинския склон.
— И тъй да е. — В гласа на Алекс се промъкна нетърпение. — Все едно, не искам да те мъкна на гръб.
Тя вдигна поглед.
— Няма да се наложи да ме носиш. Ще издържа. — Внезапно осъзна, че думите й звучат познато. — Така е казала Хиацинта на Андрос.
— Какво?
— Когато са избягали от Троя. — Тя замислено гледаше огъня. — Казала му, че няма да изостава след него. Разбираш ли, Андрос е бил от народа шардана и мисля, че надписът върху постамента на „Вихрения танцьор“ също може да е на шардана. Мисля, че Андрос е накарал да гравират надписа, след като е избягал от Троя.
— Защо смяташ така?
— В първата легенда не се споменава за никакъв надпис. Има подробно описание на статуята, но нито дума за надписа.
— Може да е пропуск.
— Но именно Андрос е накарал един египетски писар да запише тази история. В предговора Катерина твърди, че членовете на семейството по традиция са започвали родовата история с Андрос. — Кейтлин се намръщи. — Андрос… не разбирам това.
— Защо не?
— Андрос е бил войн. Бил е умен и прагматичен, но не е от тези хора, които биха искали животът им да бъде записан и запазен за потомството.
— Ти си си направила този извод само въз основа на първата легенда?
— Прочети я и виж дали няма да се съгласиш с мен.
— Може би утре. Кои са били шардана?
— Всъщност никой не знае нещо определено за тях. Били са много потайни и не са оставили сведения за себе си. Древните египтяни наричат шардана „морски народ“. Много са се страхували от военните им качества и те наистина по едно време нападнали египетското крайбрежие. По-късно станали наемници под властта на фараоните. Никой не знае защо от врагове са им станали помощници.
— Е, тази нощ няма да открием това. — Алекс се обърна с гръб към нея и дръпна ципа на спалния си чувал. — Лягай да спиш.