— След минута.
— Веднага.
Тонът му беше наистина остър и я изненада. Докато се беше задълбочила в историята на Андрос, тя не беше забелязала как Алекс става все по-напрегнат. Но сега това си личеше по всяко сковано движение на гърба му, който й беше обърнал. За миг се изкуши да му каже да върви по дяволите, но Бог й беше свидетел, че не трябваше да се стига до нови конфликти между тях. Освен това той вероятно е прав, че тя трябва да си почине, за да посрещне изпитанията, които й беше приготвил следващият ден.
Изкачването се оказа далеч по-трудно, отколкото очакваше Кейтлин. Стигнаха до пещерата чак късно следобед. Отъпканата пътека се виеше нагоре и на моменти съвсем се губеше, а те бяха принудени да си пробиват път между свлечени скали и камънаци.
Когато широкият вход на пещерата се откри във варовиковата скала, Кейтлин вече имаше чувството, че се е катерила нагоре не часове, а дни. Раницата на гърба й тежеше поне с тон повече, отколкото когато тръгнаха нагоре.
Алекс се обърна и й подаде ръка, за да я издърпа през последните няколко метра до ръба.
— Всичко ли е наред?
За пръв път й продумваше от началото на изкачването.
Тя кимна и избърса с шалчето си потта от челото и тила си. Беше останала без дъх.
— Чакай тук. Аз ще огледам вътре.
Той изчезна в пещерата.
Тя изчака за секунда, докато дишането й се успокои, после го последва.
Светлина влизаше само от входа. Сводът изглежда се сключваше на около десет метра над главата и, но не беше студено и нямаше течение. Вътре беше почти топло. Можеше да различи смътните очертания на скалите и камъните в пещерата и играещия лъч на фенерчето на Алекс, който идваше към нея.
— Виждам, че спазваш инструкциите, както обикновено.
— Колко дълбока е пещерата?
— Около четиристотин метра. Топло е, защото в дъното на пещерата има още един горещ извор. — Той се усмихна лукаво. — И не съм видял символи или надписи по стените.
— Аз и не очаквах да видиш. — Кейтлин свали раницата от гърба си и я пусна на земята. — Не видях никакви дърва по пътя. Предполагам, че ще се наложи да използваме походния газов котлон. Тази нощ поне няма да ни трябва огън, за да се топлим. Нека сега направим лагера, а утре да започнем да търсим при изгрев — слънце.
— Изненадан съм, че не искаш да започнем търсенето веднага.
Тя не обърна внимание на хапливите нотки в гласа му.
— Ако пещерата е толкова малка, колкото казваш, задачата ни няма да е чак толкова трудна. Би трябвало до утре вечер да сме претърсили цялата пещера. — Тя клекна и започна да разкопчава ремъците по раницата си. — Освен това искам да прочета втората легенда в бележника, докато още е светло. — Можеше да усети погледа му, прикован в гърба й, но предпочете да не се обръща с лице към него. — Вчера аз приготвих вечерята. Сега е твой ред — добави Кейтлин.
Тя взе превода и отиде до входа на пещерата. Седна на няколко стъпки пред отвора и се облегна на грапавата варовикова стена.
Долината се простираше пред нея безмълвна, бледа, призрачна под следобедните слънчеви лъчи.
Чуваше, че Алекс прави нещо в пещерата зад нея, но решително го изключи от съзнанието си. Взе страниците с втората легенда и се зачете. Беше минала само три страници, когато Алекс излезе от пещерата.
— Дай ми да прочета първата легенда.
Вдигна поглед и видя Алекс до себе си.
— Сега ли?
— Каза, че трябвало да я прочета. — Той седна на земята до нея и взе подадените му страници. — Какво друго трябва да направя?
Облегна се на скалата и вдиша първия лист.
Машинописните страници прелитаха между ръцете му с невероятна скорост. Тя си спомни, че през онази нощ в лабораторията той й беше казал, че се научил на скоростно четене.
Опита се да съсредоточи вниманието си върху втората легенда, разказваща как Андрос и Хиацинта се заселили в Тива и основали рода си, но не можеше да се концентрира. Прекалено ясно усещаше присъствието на Алекс, седнал до нея, вглъбен, попиващ историята на Андрос и Хиацинта, срещнали се в последния ден на Троя. Самата тя я беше прочела само два пъти и можеше да я види пред себе си като на кинофилм, украсена от въображението й, станала трепетно жива.
Андрос, Хиацинта и Парадигнес…
И „Вихреният танцьор“.
Глава петнадесета
Златната статуя на Пегас беше висока четиридесет и пет сантиметра, като всяка частица от него беше ослепителна за погледа и пленяваше вниманието. Два идеално подбрани бадемовидни смарагда служеха за очи на коня. Ефирните му криле се прилепваха до мощното тяло сякаш под напора на силен вятър. Сияйни бели перли обсипваха филигранните облаци, по които тичаше Пегас, а в постамента на статуетката бяха инкрустирани четиристотин четиридесет и седем диаманта.