— Как мислиш, Андрос? — Парадигнес грижовно триеше с мек плат филигранните криле на фигурата, поставена на масата. — „Вихреният танцьор“ заслужава ли да умреш заради него?
— Какво мисля ли? Мисля, че си луд — грубо каза Андрос. — Царят нареди да хвърлиш статуята в огъня и да не я вадиш, докато не се превърне в безформена буца метал. Какво ще стане, ако открие, че си престъпил заповедта му?
— Вероятно ще нареди на нейно място да бъда изгорен аз. — Парадигнес не откъсваше поглед от статуетката. — Налей си чаша вино. Искам да ти направя едно предложение.
Андрос прекоси стаята и вдигна изящната синя кана, на която беше изобразен красиво изрисуван Аполон, препускащ със слънчевата колесница по небосвода. Каната беше красива както всичко останало в покоите на Парадигнес и Андрос често й се беше възхищавал. Наля вино в една чаша.
— Очаквам твоето предложение. Няма нужда да ти казвам, че ще слушам. Като затворник във вашия град напоследък не съм имал много възможности да избирам.
— Към теб не са се отнасяли зле.
— Ти не си — Андрос вдигна чашата до устните си. — Често съм се чудил защо се застъпи пред брат си, когато той искаше да ми отсече главата.
— Помислих си, че може да ми дотрябваш. Ти си смел човек и имаш изненадващо развито чувство за чест. — Парадигнес отстъпи, сложи кърпата на масата зад статуетката и меко попита: — В името Зевс, не е ли това предмет с удивителна красота?
— Разкарай го някъде — начумерено каза Андрос. — Съгласен съм, че е прекалено хубав, за да бъде унищожен, но го дръж някъде скрит. Брат ти мисли, че боговете са го дарили с някаква вълшебна сила, която омагьосала Траянор и го накарала да предаде своя народ.
— Брат ми невинаги се държи разумно. Щом смята, че статуетката е виновна, тогава защо нареди Траянор да бъде провесен от кука, забита в ребрата му? — Парадигнес поклати глава. — Брат ми не беше много умен дори на времето, когато бяхме деца. И винаги се е водел по своите страсти и по алчността си. — Той се намръщи. — Аз трябваше да стана цар, нали знаеш. Аз бях първородният. Да не бяха тези криви колене, щях да заема мястото си в голямата зала и може би сега нямаше да стоим зад тези стени, очаквайки смъртта си.
— Може би ти няма да умреш.
— Смяташ да ме утешаваш ли? — Парадигнес поклати глава. — Обсадата продължи прекалено дълго, омразата се вкорени прекалено надълбоко, раните и от двете страни не са излекувани. Когато накрая ни разгромят, няма да има пощада. Ние нямаше да пощадим никого, ако бяхме победители.
Андрос замислено отпиваше от виното си, изучавайки статуетката. Искаше старецът да спре да увърта и да му каже защо са го довели от затворническата килия. Не се случваше за пръв път братът на царя да го вика на чаша вино и разговор. Но подобна постъпка изглеждаше странна сега, когато градът беше на ръба на гибелта.
— Прав си. Всеки рано или късно умира. Но няма смисъл да ускоряваш идването на смъртта си, като гневиш своя брат.
— Ти нямаше вид да се притесняваш, че си си навлякъл гнева му, когато той те разпитваше под ударите на бича. — Парадигнес се усмихна. — Можеше да му кажеш каквото иска да научи и щеше да препуснеш на свобода извън градските стени.
В погледа на Андрос внезапно проблесна насмешливо пламъче.
— Какво щях да правя с един кон? Моят народ не е конен, както знаеш. Аз съм морски човек.
— Добре съзнаваме и това — сухо каза Парадигнес. — Вашите кораби нападат града ни и ни налагат данък от времето на бащата на моя баща.
Андрос сви рамене.
— Всеки град — държава граби и опустошава навсякъде, където може. Народът шардана просто се справя с това по-добре, отколкото вие другите.
— И като резултат на това във вашето царство трябва да има големи съкровищници, пълни със скъпоценности. — Парадигнес докуцука до масата и си наля чаша вино. — Съвсем естествено е брат ми да иска да узнае къде се намира родината ви, за да се докопа до съкровищата. Както сам каза, всички ние сме пирати. Враговете, които ни обсаждат, могат да се бият в гърдите с приказки за мъст, но те също искат само роби и съкровища. Беше лош късмет, че бурята изхвърли твоя кораб на нашия бряг точно преди градът да бъде нападнат.
Кокалчетата на ръката на Андрос, стиснала чашата с вино, побеляха.
— Не съм замесен във вашата война и няма да допусна да стана нейна жертва. — Той се усмихна и зъбите му проблеснаха. — Дай ми меч и ме остави да си пробия път навън от града. Обещавам ти, че при следващия пристъп срещу вратите ви враговете ще са доста пооредели.