— Не се съмнявам, че ще е така. — Погледът на Парадигнес оставаше прикован в каната, от която беше налял вино. — Кажи ми, в съкровищниците на вашия град има ли много предмети, красиви като този.
Андрос заинтригувано се усмихна.
— Имаме съкровища, каквито не би могъл да си представиш.
— Като това?
— С далеч по-голяма стойност.
— Тогава защо ни нападате?
Андрос остана безмълвен.
— Дори на такъв невинен въпрос ли няма да отговориш? — Парадигнес се усмихна и допря чашата до устните си. — Що за потайни хора сте вие шардана? Доплувате от неизвестността, нападате и грабите, а после изчезвате в мъглата. Почва да ми дожалява за любимия ми брат.
— Трябва да ти е жал за моите хора, които брат ти принесе в жертва пред олтара на Посейдон, за да спаси вашия град. — Челюстта на Андрос се стегна — Те бяха смели и предани хора.
— Но врагове.
— Аз бях врагът — каза Андрос. — Те само ме следваха. — Той пресуши чашата на един дъх. — Можеше да ги направи роби, вместо да ги изколи. Нека проклятието на боговете падне на душата му. — Остави чашата си на масата и се обърна към Парадигнес. — Но на теб не ти се сърдя, старче. Нашите срещи ми бяха приятни. Какво искаш от мен? Точен удар в сърцето, за да избегнеш позора да бъдеш убит от врага?
— Не — Парадигнес кимна към статуята. — Какво знаеш за „Вихрения танцьор“?
— Че си постъпил глупаво, като не си се подчинил на заповедта да го унищожиш.
— Признавам. Какво друго?
— Само каквото ми казаха стражите. Че враговете ви са го дали като подкуп на вашия сродник, Траянор, за да отвори Западната порта. Че техните войници нахлуха през портата, опожариха я на два пъти оттогава без малко да завладеят града.
— Следващият път градът ще падне.
Андрос кимна.
— Не можете да ги задържате до безкрайност сега, когато портата е разрушена.
— Треската, която върлува из града, щеше да ни погуби, ако не го беше направило предателството — уморено каза Парадигнес. — Траянор не беше смелчага, но като мен обичаше красивите неща. Знаеш ли какво беше последното му желание, преди да умре?
Андрос поклати глава.
— Да види „Вихрения танцьор“. — Парадигнес поклати глава — Още ли се удивляваш, че брат ми е уплашен? Той разбира само войната и битките. Силата на красотата никога не би могла да стигне до сърцето му. — Той се обърна и погледна Андрос. — Но ти разбираш тази сила. Виждал съм те да гледаш към моите красиви неща с възхищение, а не с алчност.
— О, имаше и алчност. — Андрос се усмихна лукаво. — Не съм толкова глупав, че да не ги претегля на око.
— Не бих могъл да гледам как „Вихреният танцьор“ загива, нито мога да допусна той да попадне в ръцете на враговете ми. — Парадигнес замълча. — Затова тази нощ преди следващото нападение, ти ще го изнесеш от града.
Андрос се вкамени, сърцето му започна лудо да бие от внезапната надежда.
— Вярвам, че си даваш сметка колко налудничаво звучи това. Градът е обкръжен.
— Това е древен град и той е бил разрушаван и изграждан отново много пъти. — Парадигнес закуцука към отсрещната стена. Дръпна постелката и откри дървен капак, скрит между камъните на пода. — Този проход ще те преведе под днешния град и далеч отвъд, позициите на врага.
— Брат ти знае ли за прохода?
Старецът кимна.
— Но той няма да го използва. Главата му се е завъртяла от славата, а сърцето му е изпълнено с омраза. Ще предпочете да остане тук и да умре, вместо да избяга.
— Е, аз не съм такъв глупак. С удоволствие ще взема твоя „Вихрен танцьор“ и ще избягам от това място. — Андрос пристъпи към статуетката. — Хайде да се махаме оттук.
— Аз оставам.
Андрос изненадано го погледна.
— Това е моят град, моят дом. — Устните на Парадигнес се извиха. — Може би в крайна сметка и аз съм същият глупак като брат си. — Той се наведе и дръпна медния пръстен, отварящ капака. — Но няма да тръгнеш сам. Изпращам с теб една жена. Тя вече те чака в прохода с меч, фенер, за да осветявате пътя си долу и храна, която да ви стигне поне за… — Внезапната врява в двора го прекъсна.
— Атака! По стените!
— Бързай. Отново са направили пробив. — Парадигнес махна към „Вихрения танцьор“ на масата. — Слагай статуетката в ковчежето и се спасявай.
Андрос бързо направи, каквото му беше казано, вдигна ковчежето и хукна към тайната врата.
— Кой ме чака в прохода?
— Хиацинта.
Андрос се закова на място и бавно поклати глава.
— И ти ли, старче?
— Тя не е това, за което я смяташ. — Парадигнес сви рамене. — И както и с „Вихрения танцьор“, не мога да допусна тя да загине.