— Е добре, идваш ли с мен? Пътят няма да е лесен, а към теб ще се отнасям само като към жена, не като към богиня.
— Винаги съм искала само това. — Хиацинта се обърна и хвърли последен поглед към горящия град долу. — Никой не разбираше това, освен Парадигнес.
Тя вдигна фенера и омота наметалото си по-плътно около себе си.
— Дай ми този вързоп с храна. На теб ти стига да носиш статуетката.
Той се поколеба, претегляйки с поглед деликатното изящество на крехкото й тяло.
— Ще се оправя и с двете. Ковчежето не е тежко.
Тя грабна бохчата, в която беше храната и тръгна напред по пътя.
— Стига си спорил. Трябва да извървим дълъг път, Андрос, и аз ще поема моя дял от товара. Ти определяш темпото, а аз ще издържа на него.
Изуменият Андрос изпроводи със смаян поглед Хиацинта и после неволно се усмихна, когато тръгна след нея. Парадигнес му беше казал, че ще бъде трудно да не изостава зад тази жена.
В следващата минута той настигна Хиацинта и двамата мълчаливо тръгнаха рамо до рамо към далечната страна, която се намираше някъде на юг.
Нито Андрос, нито Хиацинта се обърнаха да погледнат още веднъж горящите стени на Троя.
Глава шестнадесета
Алекс сложи върху кутийката последната страница от първата легенда и замислено се загледа в потъналата в здрач долина.
— Е? — попита го Кейтлин.
— Вървели са на юг покрай брега.
— Да.
— Тамкало не е толкова далеч от брега.
Очите на Кейтлин се разшириха.
— Мислиш, че може да се окаже, че тъкмо Андрос е оставил тук табличката по пътя си към Египет?
— Не казвам това. Това е само една възможност, която трябва да бъде взета под внимание. Казваш, че шардана били много потайни и са оставили малко следи за съществуването си. Но пък имаме надписа на „Вихрения танцьор“, който ти приписваш на Андрос, а сега откриваме и тази табличка на предполагаемия му път от Троя. Ако няма връзка, то поне съвпадението е доста голямо.
— Защо му е трябвало да се отдалечава толкова от брега? — Тя погледна към долината. — И защо се е качил до тук?
— Все още не разполагаме с тези парчета от мозайката.
Той подреди страниците и й ги подаде обратно.
— Но ако тази легенда отговаря на истината, тогава съм съгласен с теб, че Андрос е изневерил на себе си, като е наредил историята да бъде записана от писар.
Тя разсеяно прибра страниците обратно в плика. Мисълта, че Андрос и Хиацинта са били тук на планината, дори в същата тази пещера, я караше да се чувства неловко. Мястото и тъй беше достатъчно призрачно, преда да узнае, че може да е обитавано от духовете на някои от нейните прадеди.
— Това те безпокои.
— Разбира се, че не. — Тя стана и прекоси няколкото метра до входа на пещерата. — Навън захладня. По-добре да се приберем вътре.
Алекс огледа оловносивото небе.
— Не ми харесват тези облаци — навъси се той. — Мисля, че ще е по-добре тази нощ да приключим с търсенето и по-скоро да се махаме оттук. Хич не ми допада идеята да бъдем затрупани от снежна буря.
— Отлично. — Нямаше желание да остава тук с Алекс по-дълго, отколкото беше необходимо за целта й. — Веднага започваме да търсим, по-късно ще ядем. Вземи фенера.
Табличката беше изправена зад един камък в горещия бълбукащ извор в дъното на пещерата. Откриха я само след три часа търсене.
Сърцето на Кейтлин подскочи от радост, а после бясно затуптя. Тя клекна пред нея. Глинената плочка беше широка около двадесет сантиметра и висока приблизително тридесет. Левият й ъгъл беше отчупен. Тя не можеше да повярва на очите си.
— Прекалено е лесно — промълви тя. — Беше почти пред очите ни.
— Защо да не бъде лесно? Да не е Светият Граал. — Алекс клекна до нея. — Може би този, който е издълбал надписа, не е искал да я крие.
— Трябваше да изкатерим цяла планина, за да я намерим.
— Това наистина е препятствие, но не е непреодолима преграда.
Безкрайно предпазливо Алекс хвана плочката и внимателно я подръпна.
— Забита е в земята. Вероятно затова ъгълът се е отчупил, когато момчето се е опитало да я измъкне.
Извади от джоба си ножче и започна да разкопава пръстта около табличката. Пет минути по-късно той предпазливо вдигна плочката и я подаде на Кейтлин.
— Вероятно се е запазила така добре заради влагата в извора. Можела е да се разсъхне и разпадне на хиля… — той прекъсна по средата на думата си, като видя изражението й. — Какво има?
— Има и други. — Кейтлин се наведе и се вгледа към тъмната ниша в стената на пещерата, която досега беше прикривана от изправената табличка. Бръкна в нишата и извади една глинена плочка, още една, после още една. Пет плочки легнаха пред тях на каменния под, преди нишата да се изпразни. Тя ги гледаше захласнато.