Той се усмихна леко.
— Разбирам, заета сте да садите розови храсти. — Той пристъпи по постлания с каменни плочи под на просторното помещение. — За щастие, по света има огромен брой читатели, които не са тъй заети. — Огледа възхитен хладния проветрив салон от медния полилей до малкия пейзаж върху бялата хоросанова стена. — Хубав е. — Отиде и опипа блестящия дъбов парапет на стълбището, което водеше към втория етаж. — И много стар. От началото на шестнайсетия век?
— Къщата е строена през 1509 година. — Усмивката на Кейтлин озари цялото й лице. — Някои от пристройките са издигнати по-късно, но нито една след 1815 година. Голяма част от мебелите са на повече от триста години. — Тя извика: — Мамо!
— Тук съм, Кейтлин. — Лекият весел глас прозвуча от салона вдясно. — Радвам се, че си решила да се прибереш рано. Няма никакъв смисъл от твоето… — Гласът на Катрин замлъкна, щом влезе при тях и видя Алекс Каразов. Лицето й светна. — Гост ли имаме?
Спокойно можеше да остави Каразов в ръцете на майка си. Щеше да го забавлява, докато самата тя звънне по телефона, установи с облекчение Кейтлин. Никой не можеше да бъде тъй очарователен и гостоприемен като Катрин.
— Това е мосю Каразов, мамо. Майка ми Катрин Вазаро. Мосю Каразов е романист и може да реши да инвестира във Вазаро.
— Наистина ли? — Усмивката на Катрин стана лъчезарна. — Колко приятно, мосю Каразов. Сигурна съм, че Кейтлин е доволна. Напоследък толкова се тревожи за пари. Винаги й казвам, че всичко…
— Мамо, защо не предложиш чаша вино на мосю Каразов, докато се обадя по телефона? — нетърпеливо попита Кейтлин, а пръстите й си играеха нервно с визитната картичка. — Ще се върна след няколко минути.
— Не бързайте. — С ослепителна усмивка Алекс се обърна към майка й. — Много се радвам да се запозная с вас, мадам Вазаро.
Демонстрираше съшия омайващ чар, който показа и пред Кейтлин, а майка й явно разцъфна. Катрин беше чувствителна към привлекателните мъже от всички възрасти.
Той стисна ръката на майка й и каза през рамо:
— Сигурен съм, че докато ви няма, ще се разберем с майка ви много добре. Задайте каквито въпроси ви хрумнат. Казах на Ганолд да бъде напълно искрен с вас.
— Добре. — Сигурно е почтен човек, помисли си тя, след като е толкова открит. — Въпросът не е в това, че не ви вярвам, но аз…
— Не ми вярвайте. — Очите му блеснаха особено в сумрака на салона и думите му прозвучаха неочаквано рязко. В тях липсваше очарованието и мекотата, с който се беше обърнал към Катрин. — Ще бъде глупаво от ваша страна да се доверите на един непознат, само защото предлага да реши проблемите ви. Ако се убедите, че е в мой интерес да погася ипотеката на Вазаро, тогава ми повярвайте. Ако не, отпратете ме.
— Сигурна съм, че мосю Каразов се шегува — обади се Катрин с несигурна усмивка.
Кейтлин беше напълно сигурна, че за първи път, откакто се срещнаха, той беше съвсем сериозен. Тя потрепери неспокойно, докато се гледаха един друг. Усети каква сила се крие у него и че това беше истинският Алекс Каразов, а не приятният човечец, който й напомняше баща й. Този човек беше дързък, хладно проницателен, безмилостен… и честен. Последното качество й върна цялата увереност, макар че другите я накараха да се замисли. Ако намеренията му бяха почтени, какво значение имаше за нея дали Каразов е сърдечен и прекрасен? Какво я беше грижа, след като той може да спаси Вазаро?
— Ще задам въпросите си и ако не съм доволна, сигурно ще бъдете отпратен. — Усмихна му се студено. — Но докато реша, смятам, че можем да си позволим да го почерпим чаша вино. — Тя не обърна внимание на внезапната искра от интерес, която се появи на лицето му и с жест го покани заедно с майка си в салона. — Скоро ще дойда, мосю.
Затвори вратата на кабинета зад гърба си и се облегна на полираното дърво. Коленете й трепереха, виеше й се свят. За Бога, беше уплашена. Не от Алекс Каразов, повтаряше си тя. Боеше се за Вазаро, защото той може да не се окаже онова, което твърдеше, че е. Тогава надеждата да спаси имението щеше да изчезне тъй бързо, както се беше появила.
Имаше само един начин да спре страха си.
Отлепи се от вратата и бавно тръгна към телефона, поставен върху бюрото в стил Луи XIV.
Когато двадесет минути по-късно Кейтлин Вазаро влезе в салона, лицето й беше лъчезарно от вълнение.
Алекс я погледна изненадано и почувства внезапна сексуална възбуда в слабините си. Господи, не беше очаквал такова преобразяване. Когато за първи път видя Кейтлин коленичила в пръстта, с износени дънки, петна от пот по блузата и с приведени от умора рамене, тя съвсем не му се стори привлекателна. По-късно реши, че е доста приятна, щом забеляза нежните й черти, блестящата златистокафява кожа и косата със същия цвят. Сега, когато лицето й сияеше от жизненост и сиво-зелените й очи блестяха от вълнение, Кейтлин беше красива.