— Не ме интересува как се казва. Щом един парфюм с името „Поазон“1 може да има успех, не виждам защо „Вазаро“ да няма.
— Чуден човек сте. Искате да постигнете чрез нас целите си и то с минимум усилия. А когато ви позволявам да го сторите, вие се ядосвате.
— Не се ядосвам. Просто не виждам… — Не казваше истината. Бе ядосан и се чувстваше неловко още от първия миг, в който тя му се представи. Нещо в простотата и прямотата на тази жена будеше у него странен подтик да я защитава. Глупости, помисли си цинично. От детските си години в Букурещ насам единственото желание, което жените будеха у него, беше сексуалното и едва ли беше в състояние да изпита нещо по-нежно.
— И аз не знам защо реагирам то този начин. Изглежда успявате добре да зашитите интересите си.
— Парфюмът е мой и аз имам правото да използвам възможностите, които дава, стига това да не пречи на Вазаро. — Погледна го право в очите. — Съзнавам напълно какъв риск поемам.
Не, тя не си затваряше очите пред опасността от измама и непочтеност. Беше приела, че е възможно, дори вероятно, той да й желае злото и понасяше товара на съмнението заради любимото си имение. Боже, откога беше почнал да взема нещата толкова навътре?
Тя стисна копието на договора.
— Ще ме извините, но бих искала да взема душ и да се преоблека за вечеря. Налейте си още вино. От нашите лозя е.
— Много е добро.
— Хубаво е. — Тя се отправи към вратата. — Не е тъй меко като вината от Шампан, но все пак ние във Вазаро отглеждаме грозде само като странична дейност. Нашият бизнес са цветята.
— А ако насочите всичките си усилия към лозарството?
— Имате доста високо мнение за Вазаро.
— Ще получим най-доброто вино на света — отвърна тя делово. — Така както във Вазаро растат най-хубавите цветя.
Той се усмихна.
— Тук е моят дом. Вазаро е… — Тя спря, а слънчевата й усмивка изчезна. — Всъщност, едва ли ви е интересно как аз възприемам Вазаро.
Той изпита отново същата странна нежност и нарочно произнесе с присмехулен тон:
— Не бих казал, че съвсем не ме интересува. Споменах ви, че любопитството ми е неизчерпаемо.
— О, да, любопитство… — Тя се усмихна учтиво над рамото си. — Ще гледам да свърша бързо. Настанете се удобно.
В следващия момент тя изчезна, а той се отпусна в креслото. Стаята изглеждаше студена без изпълненото с живот присъствие на Кейтлин Вазаро. Тя излъчваше огнена енергия и въобще не приличаше на хладна и контролираща поведението си жена, за която искаше да се представи. После с досада отхвърли мисълта за нея и посегна към чашата с вино. Не даваше и пукната пара за Кейтлин, нито пък за нейния Вазаро и щеше да се постарае това да не се промени и за в бъдеще. Тази жена беше само един елемент от неговата сложна игра. Ако изпитваше нещо към нея, то беше биологично влечение и нищо повече. Замисли се сексуалната възбуда, която неочаквано го бе обзела преди малко, когато тя влезе в стаята. Беше малко странно, защото тя съвсем не бе неговият тип. Наистина, гърдите и бяха доста едри, но високото й грациозно тяло беше прекалено слабо и спортно, за да е съблазнително. Обяснението се криеше във факта, че отдавна не беше се любил с жена и се чувстваше като котарак през пролетта. А и защо трябваше да потиска инстинкта си? Та тя съвсем не беше дете, а жена на двадесет и няколко години. Интересно дали бе способна да прояви към един мъж такава страст, както към любимото си имение…
Алекс бавно поднесе чашата към устните си, докато мислите му кръжаха около откриващите се възможности.
Но когато Кейтлин слезе отново, държанието на Каразов към нея беше различно.
По време на вечерята Кейтлин долови промяната, но не можеше да определи в какво точно се състои тя. Гостът беше очарователен с Катрин, учтив към нея, а разговорът течеше вежлив и безличен. Все пак определено имаше нещо.
После той внезапно я погледна и тя осъзна, че в погледа му има силно сексуално желание. Остана смаяна и очите й се разшириха от удивление, преди да прикрие реакцията си.
Алекс се усмихна и отново насочи вниманието си към Катрин, като й направи комплимент за красивите цветя на масата.
Веднага след вечеря той се сбогува, за да се върне в Кан. След като благодари най-сърдечно на майка й, помоли Кейтлин да го изпрати до колата, за да се уговорят кога да се срещнат в банката на другия ден.
Бялата спортна кола, паркирана на алеята, блестеше на лунната светлина — разкошна, лъскава… и нелепа.
— Защо ламборгини? — Кейтлин хвърли въпросителен поглед към Каразов, докато слизаха по каменните стъпала.