— Ще можеш ли да уцелиш оттам?
— Знам си работата.
— Разбира се. — Ледфорд се усмихна мило. — След като ни отървеш от Краков, ще дойдеш в тунела да се скрием, докато войниците си отидат и брегът стане спокоен. Разбра ли?
— Не съм глупак. — Ханс стегна каишките на платнената си туристическа раница. — Стрелям по Краков, а експлозията отнася старата дама и делегацията. — Той погледна назад към стаята, от която беше дошъл Ледфорд. — Кога ще започнем да пренасяме картините и другите боклуци?
— Не се безпокой. Кемал ще ги прекара през постовете във военен камион. Ти свърши твоята работа, а аз ще се погрижа за всичко останало.
Когато Кейтлин се събуди, изумрудените очи на „Вихрения танцьор“ загадъчно я наблюдаваха от ъгъла на стаята. Сънуваше ли?… Клепачите й отново се затвориха.
— Събуди се! — Някой разтърсваше рамото й по-скоро решително, а не внимателно.
Кейтлин отново отвори очи и видя Челси, която я наблюдаваше.
— Ти ли си, Челси?
— А кой друг? — отговори Челси. — Съвземи се. Нямаме време.
Сякаш Челси беше забравила, че изпадналият в безсъзнание не може да се контролира Кейтлин поклати глава, паметта й се възвръщаше.
— Кемал…
— Кемал е предател — каза Челси. — Предател от най-висша степен.
— Трябва да има някаква грешка. Кемал не би ни направил нищо лошо.
— Няма грешка. Той ни упой.
Кейтлин огледа малката мрачна стая, осветена от един-единствен фенер, поставен на земята до масата. Тя лежеше на пода. Стените бяха обковани с груби дъски; нямаше прозорци. До отсрещната стена беше опряно походно легло, а на известно разстояние имаше още една врата, при която стояха стол и маса. И върху масата — „Вихреният танцьор“.
Това не беше сън. Статуята на „Вихрения танцьор“ имаше същата притегателна сила, както в „Огледалната зала“ във Версай.
Кейтлин стана, обвивайки ръце около тялото си, за да се запази от студа.
— Тук е много студено. Имаш ли идея къде сме?
— И аз току-що се съвзех — сви рамене Челси. — Опитах да отворя, но и двете врати са заключени.
— Ледфорд. — Кейтлин си възвръщаше способността да мисли. — Трябва да е Ледфорд. „Вихреният танцьор“ беше у него.
— Това си помислих и аз. Предателят Кемал сигурно работи за него.
— Не мога да повярвам, че Кемал ще направи такова нещо — каза Кейтлин. — Челси, та аз го познавам. Той не би… — Тя млъкна, чула ключът да се превърта в ключалката. Едър набит мъж влезе в стаята.
— Добър ден, госпожи. Позволете да се представя. Аз съм Брайън Ледфорд.
Той изглеждаше също толкова обикновен, както и на снимките, които Алекс беше показал на Кейтлин — солиден, як, весел и в никакъв случай не приличаше на чудовище.
— Надявам се, че не сте изморени. Кемал ме увери, че няма да се чувствате зле. — Той погледна часовника си. — Вие се събудихте точно, когато той беше определил. Да, винаги мога да разчитам на него. В един свят пълен с некадърници, той наистина силно се откроява.
Разочарование обзе Кейтлин и от това изведнъж й стана по-студено. Предателство.
— Къде сме?
— Не сте ли се досетили? В тунела, който вие и Алекс търсихте толкова упорито вчера. Кемал ви е пъхнал в багажника на колата, която мис Бенедикт е наела и ви е докарал дотук без никакви проблеми.
— Няма смисъл да питам защо сме тук, нали?
— Разбира се — усмихна се Ледфорд — Как по друг начин бих довел тук Алекс, без опасност да го нараня? Въпреки че вие сте неочаквано допълнение — обърна се той към Челси. — Трябваше да предположа, че моят приятел Кемал ще ми донесе допълнителна печалба.
— А къде е този добър приятел? — попита Челси — Ще му издера очите.
Ледфорд избухна в смях.
— Знаех, че сте забавна. Пратих Кемал на разклона да преведе Алекс през постовете. Британската охрана е много негостоприемна към хора без документи. Естествено, Алекс се надява да преговаря за вас, но по това време вероятно няма да сте вече тук — обърна се той към Кейтлин.
— Ще ни убиете ли? — Тя се опита да запази самообладание. Неочаквано възхищение се изписа на лицето на Ледфорд.
— Надявах се, че ще се изплашите повече. Трябваше да предположа, че Алекс не е бил привлечен само от тялото ви.
Стомахът й се беше свил, но тя не трябваше да издаде колко много я беше страх.
— Няма да убиете Алекс, нали?
— Ако бъде разумен, няма. — Усмивката на Ледфорд изчезна. — Не искам играта да свърши така. Единствено вашата намеса създаваше опасност за него.
— Няма ли все пак да ни изтъргувате? — попита Челси. — Струваме доста пари.
— Скоро ще имам толкова пари, че не бих могъл да мечтая за повече — каза Ледфорд. — Но аз съм честен човек. Няма да ви убия, без да ви дам шанс да се проявите. Алекс навярно ви е казал колко много обичам игрите — обърна се той към Кейтлин.