— Затова я сервира заедно с Челси на сребърен поднос при Ледфорд — намеси се Джонатан.
Кемал погледна мрачното му лице през рамо и отговори:
— Мис Бенедикт настояваше да дойде. Опитах се да я предумам, но не успях. Исках да държа Кейтлин далеч от тези неща — обърна се той към Алекс. — Но стана необходимо да ги намеся и двете.
— Той ще я убие — каза Алекс, стискайки силно волана.
— Няма да позволя.
— Няма да го спреш, кучи сине! — Алекс чувстваше как в него се надига безпомощен гняв. — И всичко това, за да станеш най-богатият човек на земята.
— Ти не разбираш. — Кемал стисна устни. — Когато избягах от „Харема“, трябваше да се погрижа за себе си, а за това имаше само един начин. Какви възможности има едно бездомно дете в Истанбул? Никой не ме чакаше да ми предложи подслон или образование — тъжно се усмихна Кемал. — Ти винаги си смятал, че се шегувам, но аз наистина ще успея, Алекс. Ще имам голяма къща и ще живея добре. Ще бъда толкова богат, че никой няма да може отново да ме използва. Намали! — Той се изправи в седалката. — Контролният пункт е отсреща.
— Е, ще запалим ли фенерчето? — попита Кейтлин.
— Може би само за момент — отвърна Челси. — Съмнявам се, че изненадите на това копеле ще бъдат в първите десет стъпки. Той иска най-напред здравата да се уплашим.
— Аз тръгвам. — Кейтлин запали фенера и протегна ръка напред. Изтощените батерии хвърлиха немощен отблясък едва на няколко стъпки. Тя за миг забеляза стените от пръст и заоблени камъни, подпрени тук-там с кръстосани греди, а после угаси светлината. — Казвала ли съм ти как мразя да ме затварят?
— Много е лесно — подхвърли Челси. — Трябва да вървим стъпка по стъпка. — Тя бавно започна да се придвижва. — В тунелите има ли змии?
— Понякога. Но тук е много студено, а змиите не обичат студа. Надявам се — добави тя. Стъпалата й бяха ледени, но скалистата земя поне беше твърда. Тя не искаше да докосва нищо меко и хлъзгаво в този мрак. Достатъчно беше, че… Тя спря насред тунела, взирайки се в тъмното. — Какво е това?
— Кое?
— Чуй!
Звукът отново долетя отпред — нисък и свистящ.
— Вятърът ли е?
Или нещо, с което ще се сблъскат в мрака. Всичко е възможно в това загадъчно небитие — помисли си отчаяно Кейтлин и отвърна:
— Не зная, но не ми харесва.
— Да светнем ли?
— Каквото и да е, то е твърде далече. Ще почакаме, докато наближим — каза Кейтлин и тръгна отново.
Тихият, съскащ и заплашителен звук отново се появи.
Дано е вятърът — молеше се Кейтлин. Как искаше да се окаже само вятърът!
Алекс спря джипа до един син „Форд“ с четири врати и означение за кола под наем.
— Не, не тук — Кемал посочи няколко борчета. — Остави колата зад храстите.
Алекс се подчини и отбеляза:
— Приятелят ти Ледфорд не се тревожи, че ще го забележат.
— Той мисли, че нищо не може да го засегне и обича да рискува. Аз съм по-предпазлив.
Триъгълният червен камък беше висок около шест стъпки, но и той, и капакът зад него бяха грижливо закрити с платнища, кал и клони. Кемал хвана металната халка на капака и го повдигна.
— Внимавайте, стълбата е доста стръмна и няма парапет.
Широката дървена стълба водеше около петдесет стъпала надолу под земята. Когато и тримата влязоха вътре, Кемал затвори капака и тръгна пред тях, водейки ги към дъното на шахтата. Дванадесет натриеви лампи, окачени на каменните стени, ярко осветяваха пространството около тях.
— Добре е направено — каза Алекс сухо. — Дом далече от къщи.
— Ледфорд трябваше да пренесе картините и статуите невредими долу — каза Кемал. — Преди имаше само една въжена стълба, а истинската е изгнила преди много векове и…
— О, ти водиш гостите!
Ледфорд! Свирепо задоволство обзе Алекс, забелязал долу Брайън Ледфорд да се устремява към тях. Той стигна до края на стълбата едновременно с тях и подаде на Кемал автомата, който носеше.
— Дръж ги под око.
Кемал кимна и удобно прихвана автомата в дясната си ръка.
— Най-после! — Ледфорд погледна Алекс с нетърпение. — Колко добре изглеждаш! Напрежението най-добре изглажда чертите и кара диаманта да блести по-силно.
— Къде е Кейтлин?
— Жива е. И двете дами бяха живи, когато ги видях за последен път. Не трябваше да идваш, Андреас — обърна се той към Джонатан. — Чух, че те чакало голямо бъдеще. — Той погледна Алекс. — Разочарован съм, че си решил да доведеш помощ, Алекс. Навярно не си разбрал, че сблъсъкът е само между нас двамата.