— Имаш несравним помощник под ръка — отвърна Алекс, хвърляйки поглед към Кемал.
— Немид ли? — Ледфорд поклати глава. — Кемал не е мой човек. Той по-скоро прилича на теб. Приема задачи, но не ми принадлежи. Прекрасно момче.
— И аз го забелязах.
— Имам големи планове за него. Но колко грубо от моя страна да ви държа прави. — Той се обърна и ги поведе натам, откъдето беше дошъл. — Съжалявам, но тук долу има само две що-годе обитаеми стаи. Много беше трудно да се направи даже това фоайе, както и да се укрепи тунелът. — Той отвори една врата вляво. — Влизайте, господа и се настанете удобно.
— По дяволите! — изкрещя Челси. — Спри! Не идвай насам! — тя протегна ръка и се вкопчи в Кейтлин, като продължаваше да ругае.
Кейтлин замръзна на място и едва изрече:
— Какво стана?
— Кракът ми! Долу има пирони, стъкла или нещо подобно. Може би стъкла. Попаднахме на една от изненадите на Ледфорд. За бога, не мърдай! — Челси пусна ръката на Кейтлин и направи крачка назад. Кейтлин чу как отново изстена болезнено. — Проклятие!
— Ще запаля фенера.
— Не, недей още. Ще изхабим батериите. Ще седна и ти ще извадиш по-големите парчета от крака ми.
— По-големите ли? — Кейтлин коленичи до нея и напипа стъпалото й. — Боже колко много стъкла!
Многобройни големи, нащърбени парчета стърчаха от стъпалото на Челси. Кейтлин усещаше как по пръстите й се стича топла кръв от раните.
— Трябва да светна.
— Недей! — остро каза Челси. — Действай така. Извади само най-големите и да тръгваме.
— Ще можеш ли да вървиш? — Кейтлин измъкна едносантиметрово парче от стъпалото й.
— Ще тръгна. Ако не мога да вървя, ще пълзя напред, но няма да позволя на това копеле да ни спре. — Тя извика, тъй като Кейтлин беше издърпала още едно стъкло. — Побързай!
— Бързам, но има десетки парчета… Ти се смееш?
— Сетих се за Поли, който толкова обожава женски крака. Никога вече няма да бъда обект на страстта му. Каква потискаща… — Тя млъкна, тъй като Кейтлин отново извади стъкло. — Не бих казала, че танцът върху стъкла е забавен, но го предпочитам пред…
— Млъкни, Челси — Кейтлин се постара да звучи уверено. — Не се преструвай! Зная, че боли.
— Мразя тази тъмница — Челси замълча за момент. — Като в ковчег сме. Знаеш ли, аз никога не съм се замисляла за смъртта. Считах я за нещо, което се случва на другите.
— Още имаме възможност да се измъкнем — каза Кейтлин, прокарвайки ръка по стъпалото й. Съмняваше се, че е извадила всичките стъкла, но не усещаше нищо да стърчи от крака на Челси. — Дай да видя другото стъпало.
— И теб ли те е страх?
— И таз хубава! Разбира се, че ме е страх — Кейтлин издърпа поредното стъкло. — В това стъпало няма толкова много. Извадих всичко, каквото можах — вдигна глава тя.
— Помогни ми да стана.
Кейтлин се изправи и я повдигна.
— Добре ли си?
— Средна работа. — Челси въздъхна дълбоко. — Добре, сега запали фенера да видим дали не можем да заобиколим клопката на Ледфорд.
Кейтлин вдигна фенера и се приготви да светне.
Свистене.
По-силно.
Ехото съскаше в мрака.
Кейтлин потръпна. Искаше й се да се обърне и да хукне назад и едва се възпря да го направи. Вероятно това беше още един капан.
Тя натисна копчето и освети нащърбените стъкла, покриващи като килим пътя пет-шест стъпки напред. Светлият лъч мъждукаше слабо и тя побърза да угаси.
— Наляво. Ако се притиснем до стената и застанем на пръсти…
Челси вече се бе запътила натам. Опря се плътно до стената и бавно тръгна напред. Кейтлин я последва, здраво стиснала фенера.
Отново свистене.
По-близко.
Не беше вятърът.
— Дали тези сандъци са това, за което си мисля? — попита Джонатан, оглеждайки наредените сандъци и опакованите картини в стаята.
Ледфорд се усмихна и каза:
— Извинете, че тук е толкова топло и сухо, но е нужно, за да се запазят картините.
— Къде е „Вихреният танцьор“? — подозрителният поглед на Джонатан обходи стаята. — В един от тези сандъци ли?
— Не, той е в другата стая, където прекарвах по-голямата част от времето си — отговори Ледфорд. — Държа винаги да е пред погледа ми. Имам големи планове за него.
Кемал не само знаеше какво има във вътрешността на „Вихрения танцьор“, но и как да бъде измъкнато. „Дали е казал на Ледфорд“? — помисли си Алекс.
— Какви планове?
Ледфорд се засмя и се обърна към Кемал: