— Не исках да стигаме дотук — Лицето на Ледфорд беше пребледняло. — Надявах се да ти покажа колко си подхождаме и ти да се убедиш колко по-добре ще е да сме заедно. Много ме разочарова — добави той с потъмняло от яд лице.
— Тунелът.
— Ти искаш онази жена? — гневно сви устни Ледфорд. — Тогава вземи я! — Той се насочи към вратата. — Кемал!
Кемал се появи на прага.
— Ще придружим господата до тунела и те ще се присъединят към дамите — погледът му изучаваше лицето на Кемал. — Имаш ли нещо против?
— Защо да съм против? — Кемал сви рамене.
— Изглеждаше разтревожен за дамите. Води ни.
След няколко минути те влязоха в малка стая.
— Дамите имат петнадесет минути преднина, но не вярвам да са стигнали далече — каза Ледфорд, взе един фенера от масата и го подаде на Алекс. — Не искам да ти отнема възможността да виждаш как изтичат минутите. Имаш последен шанс, Алекс. Това е загадка, която няма да разрешиш.
— Не мога да знам, преди да съм опитал.
— Ще умреш. Толкова ли много значи тя за теб? Казвам ти, тя е мъртва.
Алекс знаеше, че може би няма да помогне на Кейтлин и Челси. Ако останеше с Ледфорд щеше да го залъже и после да го убие. Как му се искаше да го направи! Той чувстваше как омразата го изпълва, по-силна от всякога. Но ако останеше при Ледфорд, нямаше да се опита да спаси Кейтлин.
Той не се поколеба.
— Грешиш, Ледфорд тя е самият живот — тихо каза той. После се обърна и влезе в тунела с Джонатан.
— Интересен избор — промърмори Кемал.
— Ще съжаляваш — изкрещя след него Ледфорд. — Допускаш грешка.
Алекс погледна през рамо назад. Ледфорд и Кемал бяха само два тъмни силуети в оскъдната светлина, но му се стори, че вижда усмивка по лицето на Кемал. Неочаквано го изпълни надежда. Отново променлива? Кемал винаги беше непредвидим, но сега Алекс си даде сметка, че е най-загадъчният човек, с когото си е имал работа. Замислено си повтори думите му от деня, когато се беше нарекъл негов приятел. „Всеки ден трябва да правим своя избор.“
„Днес ти направи грешка“ — беше казал Ледфорд.
Тежката врата се хлопна и остави двамата мъже в пълен мрак.
Свистенето се беше превърнато в бучене.
— Какво, за бога, е това? — Челси спря и се вкопчи в ръката на Кейтлин. — Чувствам се като Давид, отиващ на борба с Голиат.
— Голиат не е съскал. Може би се е удрял в гърдите като Тарзан. — Кейтлин облиза устни. — Пътеката надолу ли слиза?
— Мисля, че не. Изглежда равна.
— Тогава по-добре да запалим фенера.
— Защо?
— Това свистене идва някак… отдолу. — Кейтлин насочи фенера към земята и натисна копчето.
— Ах, този кучи син! — изруга Челси, направила крачка напред. Те стояха на ръба на пропаст, дълбока над сто стъпки, с отвесни каменни стени, изрязани като с нож. Кейтлин забеляза, че на дъното нещо блестеше и се движеше.
— Вода — каза Челси. — Може би извор.
Кейтлин поклати глава.
— Струва ми се, че това са водите на морето, които се удрят в скалите.
— Морето е на километри оттук.
— Но морското равнище тук е много ниско. — Тя угаси светлината. — А тук често стават земетресения. Чела съм, че някои от градовете около Троя били разрушени от земетресение. Може би те правят пукнатини, които позволяват водата да навлезе толкова навътре в сушата.
Водата проблясваше и шумеше под тях.
— Светни пак — каза Челси. — Трябва да видим дали можем да преминем от другата страна.
— Не можем, освен ако не искаш да скочиш на трийсет стъпки оттук.
— Ние гледахме водата. Или трябва да открием пътека, или да останем тук и да изгнием. Запали фенера.
Кейтлин светна и насочи фенера към пропастта.
— Казах ти, че няма… — Тя замълча, забелязала висящо въже.
Дебелото алпинистко въже беше закрепено вдясно от тях на една от гредите, поддържащи тунела. То беше опънато до другия край на пропастта и там се омотаваше около масивна скала. Широка червена сатенена лента с огромна панделка весело се поклащаше на около две трети от дължината му.
— Подарък от Ледфорд — въздъхна Челси. — И то опакован.
— Въжето изглежда доста здраво.
— Това е капан.
— Вероятно. Ами ако не е? Представи си, че Ледфорд го е поставил, надявайки се да се уплашим много и да не опитаме да преминем. — Кейтлин пристъпи и изпробва въжето. Изглеждаше здраво. — Какво друго можем да направим?
И двете знаеха, че друг изход няма.
— Аз ще мина първа — каза Челси. — По-лека съм.
— А аз съм по-силна. Нали знаеш, че съм израснала във ферма. Ще бъде по-добре, ако аз тръгна първа. — Кейтлин й подаде фенера, седна на ръба и провеси крак. После здраво хвана с две ръце въжето. — Щом стигна до другата страна, ще отвържеш въжето и ще го увиеш около кръста си, за да мога да те изтегля.