— Като чувал с картофи. Ще ми развалиш имиджа — Челси коленичи на земята до Кейтлин и погледна изпитателно въжето. — Изглежда добро.
— Дръж въжето от тази страна за всеки случай. Може да не ме издържи.
Кейтлин затвори очи, хвана се още по-здраво за въжето, пое дълбоко дъх и се плъзна надолу. Ръцете й се изпънаха болезнено, дланите й горяха. Водата долу се плискаше и сякаш очакваше жертвата си.
Въжето обаче беше стабилно.
— Трябва бързо да се придвижа — въздъхна Кейтлин. — Не издържам… — Тя замълча и тръгна, прихващайки въжето най-напред с едната, а после с другата си ръка. Червената панделка се полюшваше в далечината. Ако можеше да се съсредоточи върху нея и да забрави болката в ръцете…
Беше изминала една трета от разстоянието. Водата се блъскаше между скалите. Оставаше й още половината.
Червената панделка проблясваше като фар, в контраст с грубото конопено въже.
Вече беше почти на две трети от пътя. Още няколко стъпки и щеше да достигне панделката. Още малко… Въжето рязко изпука в ръцете й.
Обзе я паника. Та то изглеждаше толкова здраво! Тя погледна напред — нямаше следа от прокъсване, само здрав коноп.
— Какво стана, Кейтлин? — извика Челси.
— Въжето! То се къса! — тя замръзна на място.
Въжето беше издържало почти две трети от пътя. Докато стигна червената сатенена панделка.
Панделката.
По дяволите! Ледфорд е прерязал леко въжето и после е закрил мястото с широката лента. Тя извика към Челси:
— При панделката е. Той е… — Тя отново почувства как под тежестта й се скъса още една нишка. Вече не можеше да се върне. Въжето щеше да се скъса. Оставаше й една-единствена възможност.
Бързо! Трябваше да се движи бързо. Тя се устреми напред към червената панделка. Въжето поддаде и се скъса. Кейтлин протегна ръка към панделката и сграбчи здраво края на въжето.
Челси изпищя.
Кейтлин се спускаше надолу и приближаваше стената на пропастта. Удари се в нея и усети силна болка в главата.
Женски писък проехтя в тунела.
Ужас сграбчи сърцето на Алекс. Той се затича.
— Това беше Челси — прошепна Джонатан, следвайки го отблизо. Алекс изпита леко угризение, защото отдъхна с облекчение. Едва усети хрускането под краката си. Може би миди? Не, стъкла.
Тунелът правеше завой и той внезапно видя Челси, коленичила и втренчила поглед надолу в тъмнината.
Студена тръпка премина през Алекс. Какво ли гледаше там долу?
Чак тогава видя Кейтлин, която висеше на въжето над пропастта.
Той глухо извика и пристъпи напред.
— Недей! — предупреди го Джонатан. — Не говори. Не я разсейвай. Тя може да се измъкне, ако…
— Ако? — Стомахът на Алекс се беше свил от панически страх. Никога не се бе чувствал толкова безпомощен. Можеше само да стои и да гледа как Кейтлин отчаяно беше увиснала на въжето.
Ръцете на Кейтлин се хлъзгаха надолу. Един сантиметър, после още един.
— Кейтлин, да не си посмяла да се откажеш! — извика Челси.
Кейтлин висеше, мъчейки се да превъзмогне болката и виенето на свят. Ако се отпусне, Ледфорд ще победи. Той беше убил майка й, а сега щеше да убие и нея. Тя погледна нагоре, където въжето достигаше пода на тунела. Сигурността беше толкова далече! Поне на десет стъпки от нея. Но ако умре, Ледфорд ще победи. Не беше честно да ги победи, след като преминаха през толкова изпитания. Тя опря крака си на каменната стена и започна внимателно да се повдига нагоре.
Ръцете й кървяха и тя смътно забеляза отпечатъците, които оставяше по въжето — червени като панделката.
Шест стъпки.
Тя не чувстваше ръцете и раменете си. Болката беше изчезнала, но я обземаше сковаваща слабост.
Още четири стъпки.
Очите й бяха пълни със сълзи, потта я заслепяваше. Вече не виждаше ръба на пропастта и се изкачваше слепешком.
Едва чуваше Челси, която я молеше да не се отказва и я окуражаваше.
Най-после стигна ръба и се прехвърли над него. Отпусна се на земята без дъх, трепереща, скрила лице в ръцете си.
— Успях! — зъбите й тракаха. — Нека за минута да…
— Слава богу! — тихо каза Челси. — Мислех, че…
— Аз също — Сълзи на облекчение се стичаха по лицето на Кейтлин. Щеше да живее. Ледфорд нямаше да победи — тя нямаше да му позволи. Можеше да има още неприятни изненади, но Ледфорд не можеше да измисли нищо по-лошо от това, което й се беше случило. — Какво ще правим сега? — попита тя колебливо. — Вече нямаме въже. Как ще те измъкна?
— Няма, Кейтлин.
— Алекс? — Кейтлин се вцепени, поглеждайки над пропастта. Алекс стоеше до Челси с бледо лице, слабо осветено от фенера, който носеше в ръка. Зад него беше Джонатан Андреас.