— Слушай, няма време — припряно каза той. — Не се тревожи за нас. Ти трябва да стигнеш до развалините и да предупредиш хората.
— А вие?
— Не мисли за нас. Ще намерим начин да преминем.
— Не трябваше да идвате. Не искам да оставя…
— Тръгвай, за бога! — каза Челси. — Колкото по-бързо излезеш оттук, толкова по-скоро ще ни доведеш помощ.
Челси беше права. Ако Кейтлин стигнеше до войниците при руините… Тя се изправи на крака, потръпвайки от допира на кървящите си ръце до камъка. Цялото тяло я болеше.
— Да… Ще доведа помощ. Скоро ще се върна. — Тя се затича към светлата точка в далечината. — Ще намеря помощ…
— Чухме как извика. — Джонатан коленичи до Челси и докосна страната й.
— Бях уплашена до смърт… — Челси поклати глава и тонът й стана твърд. — Не трябваше да идваш. Каква полза ще има, ако Ледфорд те смачка с пръст? Трябваше да останеш настрана. Защо, по дяволите, никога не правиш…
— Шшт! — Пръстите му докоснаха устните й, карайки я да замълчи. — Съвсем си се побъркала. Не можех да стоя настрана. Ти винаги ми казваш какво трябва да правя и какъв трябва да бъда. Нима не знаеш, че не мога без теб? Не разбираш ли, че имам нужда от теб?
— Нужда? — Тя объркано го погледна. Никога не беше свързвала тази дума с Джонатан. Всички имаха нужда от него. Той беше опората и закрилата им. — Не, предполагам…
— Може да направим нещо с две от тези подпори — Алекс изучаваше кръстосаните греди, които поддържаха горната част на тунела. Той пристъпи към гредата, около която висеше остатъкът от въжето и коленичи, за да види как е забита в земята. — Земята е песъчлива. Може да успеем да измъкнем две от тях и да ги прехвърлим като мост над пропастта.
— И да рискуваме покривът да падне върху главите ни ли? — попита Джонатан.
— Той и без това ще се срути след дванадесет минути. Какво ще изгубим?
— Няма да е много — мрачно отвърна Джонатан.
— За какво говорите? — попита Челси. — Да почакаме Кейтлин да доведе помощ.
— Ледфорд каза, че в тунела има експлозив — поклати глава Джонатан.
— Нищо чудно, че беше толкова сигурен в провала ни. Държал е всички козове.
Джонатан се надигна и се приближи да разгледа гредата.
Алекс се опитваше да я помръдне.
— Малко поддава. Ако я издърпаме с въжето…
— Алекс, би трябвало да си свикнал да разчиташ единствено на мозъка си, а не на грубата сила — Кемал се показа зад извивката на тунела. — Колко пъти трябва да ти го казвам?
— Идваш да ни очистиш ли? — Алекс отстъпи назад, поглеждайки автомата в дясната ръка на Кемал.
— Къде е инстинктът ти? — подигравателно попита Кемал. — Не е ли очевидно, че нося душа на герой, въпреки че съдбата предпочете да стана разбойник? Малко се забавих, докато уредя бягството ви и се измъкна от Ледфорд, но съм тук, за да ви помогна. — Усмивката му се стопи, когато погледът му стигна до пропастта. — Къде е Кейтлин?
— Не е ли малко късно да питаш? Ами ако е паднала долу? — отвърна Алекс.
— Тогава няма да мога да си простя — каза Кемал. — Наистина ли е станало?
— Тя успя да премине — намеси се Челси. — Сега трябва да е почти на изхода на тунела. Няма да приемем помощ от теб, копеле такова!
— Тогава трябва незабавно да я последвате. — Кемал облекчено въздъхна. — Нямате много време. Елате — каза той и тръгна обратно назад, откъдето беше дошъл.
— Чакай — спря го Алекс.
— Нямаме време — Кемал продължи да върви. — Побързайте!
— Защо трябва да ти вярваме?
— Имате ли друг избор? — меко настоя Кемал. — Повярвайте, нямах намерение да въвлека Кейтлин в беда. Ледфорд ми каза, че ще задържи и двете като заложници.
Алекс се поколеба, а после тръгна след него.
— Не мога да повярвам, че ще направиш това, което той иска — каза Челси недоверчиво, изправяйки се на крака и тръгвайки след тях. — Той е такъв гад!
— Това е най-добрата ни възможност — отговори Алекс.
— Наистина — потвърди Кемал и спря пред един голям камък вдясно до стената. Премести го и откри дупка от около четири стъпки, а после с жест подкани Челси: — Първо дамите.
— Къде води това? — Челси гледаше подозрително отвора.
— В главния тунел — отвърна Кемал. — Тъй като нашият приятел Ледфорд е доста противен човек, бях си подсигурил начин за бягство, ако стане нужда. Докато той отсъстваше, всявайки хаос в Европа, аз изучавах района и тунелите и копаех дупки. Има още десет минути — каза той, поглеждайки часовника си. — Може би ще успеете. Главният тунел води право напред.
— Няма ли малки изненади? — попита сухо Челси.