Кемал поклати отрицателно глава:
— След като влезете в него, завийте наляво и вървете напред. Той излиза на около половин миля от изхода на това разклонение. Ще сте там след около четири минути. Паркирал съм вашия джип в храстите, на стотина ярда от изхода. Качете се в него и карайте до развалините да предупредите делегацията.
Челси коленичи и започна да се провира през отвора. Джонатан я последва.
— Защо го правиш? — попита Алекс без заобикалки.
— Върви — каза Кемал.
Алекс коленичи и се пъхна в дупката. Кемал мина след него, изправи се на крака и посочи наляво:
— Четири минути, обещавам ви. — Той подаде автомата на Алекс. — Може би ще имате нужда от това. Екипът на Краков няма да приветства намесата ви. Успех, приятелю! — Той се обърна натам, откъдето беше дошъл.
— Къде по дяволите отиваш? — попита Алекс.
— Да стана богат човек — извика Кемал. — Забравяш, че „Вихреният танцьор“ е още тук.
— Идиот такъв! Всичко ще хвръкне във въздуха.
Алекс се колебаеше и Кемал се усмихна разбиращо през рамо:
— Още един избор. Ти искаш да дойдеш с мен и да убиеш Ледфорд, но знаеш, че Кейтлин и делегацията още са в опасност. Разбираш какъв трябва да бъде изборът ти. — Той сви рамене. — Ще ти помогна ли, ако ти кажа, че Ледфорд няма да оживее? Такова е намерението ми от началото на съвместната ни работа. Той трябва да умре. Всъщност, заради това започна сътрудничеството ни.
— Не е било само въпрос на пари? — Алекс беше втренчил поглед в лицето му.
— Аднан само управлява „Харема“. Собственик е Ледфорд.
— Какво?
— Той купи контролния пакет акции още когато дойде в Истанбул, както и къщата на „Улицата на ятаганите“. Беше чиста екстравагантност от негова страна. Той даже доведе при Аднан три от децата. Не вярвам да успее да стане император на Южна Америка — сви рамене Кемал.
— А ти ще станеш ли?
— Ти как мислиш? — Кемал погледна през рамо, а по лицето му пробягна хитра усмивка.
След миг той изчезна от погледа на Алекс.
— Ще му се доверим ли? — попита Челси.
— Да — отвърна бавно Алекс. — Ще му се доверим. — Той се обърна и бързо тръгна надолу по тунела.
— Не ни изчаквай — каза Джонатан, повдигайки Челси на ръце. — Ще вървим малко по-бавно.
— Но аз мога да вървя — намеси се Челси.
— Сигурен съм, че ще можеш да ходиш и по вода, стига да поискаш — каза Джонатан. — Но така е по-бързо, затова не протестирай.
След четири минути Алекс се показа на изхода на тунела и остана да чака Джонатан и Челси. Той погледна към хълма и изведнъж се вцепени. Кейтлин!
Тя тичаше през равнината към хълма. Боса и с разкъсани дрехи, тя приличаше на луда. Щеше да има голям късмет, ако стражите не я застрелят още щом я забележат, помисли си той. Тъкмо в този момент Алекс видя джип, пълен с войници в британски униформи, да се отделя от обсега на бариерите и да се насочва към Кейтлин.
Алекс хвърли поглед към тунела зад себе си, но Джонатан и Челси още не се виждаха. Повече не можеше да чака и се затича към джипа, скрит от Кемал долу в храстите.
Глава двадесет и първа
— Здравей, Кемал, очаквах те — Ледфорд седеше върху масата, отпуснал гальовно едната си ръка върху изваяното крило на „Вихрения танцьор“, а в другата стискаше своя револвер „Магнум“. — Мислиш, че не съм те подозирал ли? Беше ми много странно, че оправно момче като теб не можа да открие Алекс, след като разрушихме Вазаро. От друга страна, ти беше твърде загрижен за съдбата на моите пленнички. — Той повдигна вежди. — Признавам, че съм разочарован от теб. Очаквах да доведеш Алекс обратно, иначе нямаше да те пусна след него.
— Ти го загуби, Ледфорд — отговори Кемал — Ти изгуби всичко.
— Глупости! Нищо не се е променило. Моят план се развива съвсем добре. Картината на Рембранд вече е натоварена в колата и имам шест минути да стигна до поста, преди Ханс да взриви коня. — Той вдигна револвера. — Имам и оръжие, с което да ти пръсна черепа.
— Заредено с халосни патрони. — Кемал бавно приближи към него. — Оправно момче като мен не пропуска такива дребни детайли.
— Блъфираш — каза Ледфорд и се прицели в челото му.
— Така ли мислиш?
Ледфорд натисна спусъка.
Имаше още съвсем малко време.
Ханс духна в дланите си, за да ги стопли и насочи „Спрингфилда“ към пътеката пред дървения Троянски кон. После се облегна удобно на скалата и зачака.
От там до неговия хълм разстоянието беше по-малко от километър. В пушката имаше само един патрон. Когато си най-добрият, нямаш нужда от повече патрони — беше решил той. Сцената, разиграваща се долу, го накара да се усмихне. Бяха опънали голяма червена палатка, която правеше хълмът да изглежда като кървав цирк. Сравнението го забавляваше. Тогава Краков и момчетата му, както и английските войници, трябваше да бъдат неговите клоуни.