— А защо не?
— Някак не ви подхожда. Твърде много се набива в очи.
— Може би задоволява някоя моя тайна потребност.
— Наистина ли? — Замисли се. — Не ми правите впечатление на човек, който има нужда от лъскави дрънкулки, за да се изтъква.
— Права сте — каза той и отвори вратата на колата. — Купих я, защото бях ядосан.
Тя го погледна озадачена.
— Неочаквано получих едни пари и исках да ги похарча.
— Разбирам.
Той се усмихна мрачно.
— Не, не разбирате. Нямате и най-малка представа за какво говоря. Не можете да проумеете защо исках да натрия носа на целия свят и да му покажа колко е жалък в своята луда алчност за печалби.
— Наистина не мога да разбера. Отмъщението винаги ми се е струвало напълно безполезно.
Той поклати глава.
— Грешите. Човек никога не бива да оставя една обида ненаказана. Така се насърчава повторението й.
— Око за око?
Той я погледна в очите.
— Точно така.
Тя отстъпи инстинктивно, пронизана от ледения му поглед. Господи, що за човек беше този Каразов?
— Вие вярвате в отмъщението?
— Всеки вярва в отмъщението.
— Аз не! Мисля, че човек трябва да забрави и да продължава да живее живота си.
— Похвално. — Той сви устни. — И съвсем нереалистично. Просто не ви се е случвало да усетите ножа дълбоко в плътта си, да си наложите да го извадите и да го обърнете към врага.
— А на вас случвало ли ви се е?
За миг той замълча.
— Да.
Между двамата настана тишина и Кейтлин търсеше какво да каже. После внезапно отново усети близостта му, още по-силно от преди. Тялото му излъчваше топлина само на една крачка от нея, погледът му напрегнато се взираше в лицето й. Несъзнателно протегна ръка, докосна хладния гладък метал на ламборгинито и изрече първото, което й дойде наум:
— Баща ми щеше да е във възторг от тази кола.
— Така ли? Чух, че е ценител на красивите неща. Сега е в Лондон, нали?
Тя се стегна.
— Очевидно сте се постарали да проучите не само финансовото ни състояние.
— Но това се налага при всяка сделка. Чувствата могат да накарат и най-разумното човешко същество да извърши много глупости. След като беше нужно майка ви да подпише договора, аз трябваше да се осведомя за нея. — Сви рамене. — Всъщност нищо особено — само че се е омъжила за ирландец на име Денис Риърдън, с когото тринайсет години по-късно се развела.
— Той се разведе с нея.
— Не ми отговорихте. Баща ви в Лондон ли е?
— Мисля, че да — отвърна тя резервирано. — Преди две години получих от него картичка за Коледа. Не си пишем често. Бях дванайсетгодишна, когато той се разведе с майка ми.
— Известно ми е. — Изгледа я изпитателно, сякаш решаваше дали да не остави нещата така, но после добави с дръзка прямота: — След като пропилял състоянието й и за малко не съсипал Вазаро. Мисля, че не сте искрена, когато заявявате, че никога не ви се е искало да обърнете ножа към очарователния мистър Риърдън.
— Не.
— Никога?
— Каква полза? Той не може да се промени.
— Жиголо и използвач.
— Не е ваша работа какъв е — сряза го тя.
— Чудя се доколко сериозно възприемате философията „Ако те ударят по едната буза, обърни и другата“.
Тя го изгледа учудена.
— Опитвате се да ме засегнете.
— Не, опитвам се да ви отворя очите.
— Какво ви е грижа за мен? За вас аз съм случаен човек.
— Вие сте моят бизнес партньор. — Усмихна се палаво, а очите му блестяха в тъмнината. — Аз съм много загрижен за партньорите си в бизнеса. Искам да мислят ясно и да действат адекватно при всички ситуации.
Той изрече тези думи с нежен тон, който рязко контрастираше с хладната пресметливост на съдържанието им. Още едно противоречие, което я намери неподготвена.
— Ще видите, че мога да действувам и без психологическа опека. — Ръката на Кейтлин се плъзна по бронята на ламборгинито. — А сега ще ме извините, но трябва пак да се върна в работните си дрехи.
Усмивката му угасна.
— И нощем ли работите? Почти десет часа е.
— Трябва да довърша саденето на розите.
— За Бога, не е необходимо да работите ден и нощ — особено след като току-що се съгласих да ви финансирам…
— Утре трябва да се бере лавандулата. А това означава, че тази вечер трябва да свърша с розите. — Кейтлин разбра, че той не може да схване. — Още нямам парите. За мен те още не са реалност. Но дори и когато ги имам, не трябва да прекъсвам работата, докато не изплатя ипотеката и не си осигуря някакви резерви, в случай че отново ни сполети трудна година като тази. Трябва да мисля за Вазаро.