— Да, на първа страница във всички вестници. — Алекс уморено поклати глава. — Претърсват брега, но не са открили къде е закотвен „Аргос“, а Севърн все още е убеден, че никой не е оцелял от взрива. Неговите момчета се опитаха да копаят и да изровят нещо, но се отказаха, когато земята под тях пропадна. Те считат въпроса за приключил.
— А „Вихреният танцьор“?
— Според Севърн той е бил унищожен от взрива.
Кейтлин се натъжи. Чувстваше се така, сякаш е изгубила стар приятел или част от самата себе си.
— Цялата красота и всичките му тайни вече ги няма.
— Ще дойда след няколко минути. Ще взема един душ.
— Ще ти стане по-добре — отвърна тя.
— Не бих могъл да се чувствам по-лошо.
— Като че ли можеш. Мелис е избягала.
— Какво? — Алекс спря по средата на стаята и се обърна.
— Мелис е избягала днес следобед от дома. Полицията я търси из града, но още не са я открили.
— О, колко неприятно.
— Не изглеждаш много разтревожен — намръщи се Кейтлин.
— Не, тревожа се, но може би… — провлече той, докато влизаше в банята, а после затвори вратата. Няколко мига след като той пусна душа, телефонът иззвъня и Кейтлин се протегна, за да го вдигне.
Тя тъкмо затваряше, когато след десетина минути Алекс влезе в стаята.
— За Мелис ли беше? — изпитателно я погледна той.
— Челси беше. Съобщи, че все още не са я намерили.
— Истанбул е голям град — Той се приближи към леглото.
— За бога, знам, че е голям… — Кейтлин замълча, усетила колко рязко отговаря. — Извини ме, много съм разстроена.
— Заради Мелис ли?
— За всичко. Да, и за Мелис. Не мога да се оправя с цялата тая бъркотия, но Мелис… искам… — Тя го погледна, мъчейки се да спре сълзите, които бликнаха от очите й. — Искам тя да е на сигурно място. Тя е само едно дете. Не искам да страда повече. Дойде ни твърде много. Искам всичко това да свърши.
— Да — Той протегна ръка и нежно погали косите й. — Кейтлин… — той се поколеба — мисля, че няма да открият Мелис.
— Не можеш да знаеш със сигурност.
— Разбира се. — Той седна до нея на леглото и я обгърна с ръце. — Това са само предположения.
— Предположения ли? — тя се отдръпна, за да може да го погледне. — За какво намекваш?
Той не отговори веднага.
— Ами ако Кемал е жив?
— Севърн твърди, че това е невъзможно. — Тя беше отворила широко очи от учудване.
— Севърн не си дава сметка колко находчив е Кемал.
— Смяташ ли, че се е измъкнал?
— Не зная.
— Никой не е преминавал през постовете — добави тя. — Ами картината, която намериха в колата? Кемал нямаше да остави нещо толкова ценно.
— Това, че Кемал се е отказал от картина за няколко милиона долара, е наистина смайваща идея, но той е достатъчно умен, за да не сече клона, на който седи.
— Това не е всичко, нали? — погледна го Кейтлин недоверчиво.
— Открих следи от велосипед край храстите. Забелязах ги, когато с Джонатан обикаляхме безцелно и чакахме Севърн за разпита, а когато ти си отиде, се върнах да ги разгледам отблизо.
— Колело! — Произнесе тя развълнувано.
— Това е само една възможност — той спря с жест потока от думи, който напираше в нея. — Пръстта беше така изровена от експлозията, че не мога да кажа дали следите бяха пресни. Но това ме накара да се замисля. Кемал не е възнамерявал да ходи в Южна Америка с Ледфорд, а да открадне картините за себе си. Той обаче е знаел, че трябва да има сигурен изход, за да си позволи да спъне работата на Ледфорд. Той ни каза, че никой не познава по-добре от него онези тунели, а е странно да не е знаел за експлозива на Ханс. Този Кемал, когото ние познаваме, би направил и невъзможното, за да узнае плановете както на Ледфорд, така и на Ханс Брукер.
— Ти смяташ, че той е знаел за бомбите?
— Възможно е. Кемал обаче няма вкус към убийствата. Той самият ми го каза. Той е приел експлозията при развалините като възможност за отклоняване на вниманието, но е имал нужда от нещо друго, за да осуети опита за убийство.
— Имал е нужда от нас — забеляза Кейтлин. — Възнамерявал е да използва части от плана на Ледфорд, за да изчезне от полезрението с картините.
— Известно ни е, че в храстите е имало само две коли и че Кемал е преместил джипа до изхода на тунела. Да предположим обаче, че той е скрил там и велосипед. Спомни си как беше облечен — кафяви кадифени панталони, груби обувки и червен вълнен пуловер. Би могъл да мине за най-обикновено селянче от околността. Аз самият го взех за такъв, когато го видях за пръв път. Той може да се скрие в хълмовете, докато войниците се оттеглят и тогава да се насочи към някое от стопанствата на брега на морето.