— Да се преговаря със застрахователните компании е по-умно и по-сигурно, отколкото да се съхраняват такива ценности — уклончиво отвърна той.
— Но и ти ли мислиш, че е бил Кемал?
— Не зная. — Той протегна ръка и повдигна брадичката й. — Приеми, че никога няма да разберем. Човекът, сключил сделката, може да е капитанът на „Аргос“.
— Но ако „Вихреният танцьор“ се появи, ако някой го предложи на Джонатан… Тогава ще знаем, нали?
Алекс кимна с глава.
— Никой друг, освен Кемал не може да го притежава. — Той замълча. — Той знае какво съдържа статуята и може да го размени за цяла империя.
— Ако е жив.
— Права си. — Той отдръпна ръка от лицето й. — Ако е жив.
— Помолих Джонатан да ни съобщи веднага, ако в застрахователната компания научат нещо за „Вихрения танцьор“.
— Добре. — Той бръкна в джоба си. — Имам нещо за теб. Поръчах го още щом дойдох в Ница, но бяхме толкова заети, че не намерих време да ти го дам. — Той извади медальон на тънка златна верижка и го разклати пред нея. — Зная, че това не е „Вихреният танцьор“, но е най-доброто, което можах да намеря.
Прекрасен златен Пегас с изумрудени очи. Завладяха я спомени от онова далечно и мрачно време.
— Жак ли ти каза?
Той кимна.
— Не можах да намеря медальона, който ти е подарил баща ти и затова накарах да ми направят този. Зная, че няма да е същото…
— Не, не е същото. — Тя повдигна медальона да го разгледа и златото заблестя на слънцето. — Този е много по-хубав.
— Няма да позволя на никой да ти го отнеме. — Алекс срещна погледа й. — Никой няма да ти го отнема вече.
— Това го прави още по-ценен за мен. — Златният Пегас блестеше пред разплаканото й лице. — Не трябваше да го правиш. Не мога да престана да вярвам, че „Вихреният танцьор“ не е изгубен, но вече нямам нужда от него. Трябваше ми само мечтата, а ние я направихме действителност. Сега мечтая за Вазаро, един нов Вазаро. — Тя седна назад и попита: — Какъв е този камион, паркиран на алеята?
— Дървета. — Алекс се усмихна. — Двадесетгодишни портокалови дървета. Мислех си, че ще трябва да взема преднина. Искам все още да съм тук, когато почнат да дават плодове. Днес ще пристигне още един камион с останалите розови храсти, а утре ще дойде архитект, с когото ще се консултираме за новата къща. Можеш да си избереш какъвто стил искаш, макар че и аз имам мнение по въпроса. Обичам да имам място за движение.
— Ти наистина си много предвидлив. Предполагам, че ти ще плащаш разноските. Аз не мога да си позволя всичко това.
Той погледна настрани и замълча за момент, а когато отново вдигна глава произнесе непохватно:
— Аз плащам. — Той отново замълча. — Мислех, че можем да сключим споразумение.
— Споразумение, ли?
— Ще направим сделка. Аз ще възстановя Вазаро вместо теб, а ти ще ми позволиш да остана за малко тук.
— За колко време? — Тя затаи дъх.
— Не зная. — Той тръгна по лехата и започна да обръща земята с лопатата — Какво ще кажеш за четиридесет или петдесет години като начало? След това отново ще се споразумеем.
— Смятах, че не искаш да се обвързваш. — Тя облекчено въздъхна.
— Казах ти един път, че всичко се променя. Ще сключим ли сделката?
— „Дай им каквото искат и те ще ти дадат…“ — тя замълча, вдигна глава и погледна лицето му.
— Ще ти дам всичко, каквото си пожелаеш — произнесе той. — Само ми позволи да остана с теб.
— Ще го направиш ли? — усмивка озари лицето й. — Тогава ще съм голяма глупачка ако ти откажа, нали?
— Да.
Тя се засмя и протегна ръка към него. Пръстите им се сплетоха и златният Пегас остана между тях.
— Петдесет години ли каза?
— Поне толкова.
— Ще се оженим ли?
— Ако нямаш нищо против.
— Не, разбира се. — Тя замълча, неочаквано отмаляла. — Обичаш ли ме, Алекс Каразов?
— Естествено — отвърна учудено той. — За какво друго може да е всичко това?
Радостният смях на Кейтлин се разнесе над полето с розови храсти.
„Няма по-голяма любов от онази, разцъфтяла под сянката на меча…“
Епилог
„Вихреният танцьор“ не беше върнат на Джонатан Андреас.
През следващите пет години всички произведения на изкуството, откраднати от „Черната Медина“, бяха изпратени в съответните страни срещу големи суми пари.
Чарлз Барни не беше заподозрян за убийството на Род Макмилън.
„Аргос“ и екипажът му като че ли се бяха изпарили.
Вазаро
Джак Килън паркира сивото „Рено“, взето под наем, на алеята пред Вазаро. После изскочи навън и се насочи към колата, спряла пред него до стълбите към тухлената къща.
Шофьорът тъкмо помагаше на Мариса Бенедикт да слезе, когато той стигна до нея. Тя му се усмихна.
— Тук ще ти хареса. Някога това беше любимото ми място.
Той вече бе очарован от имението. Беше израснал във ферма в Северна Каролина и му липсваше мирисът на земята. Никога не беше обичал живота в големите градове, въпреки че службата му на таен военнослужещ към президентското семейство имаше своите предимства. Затова, когато му възложиха да охранява Мариса Бенедикт, след като вторият й баща стана президент, той се зарадва. Тя беше биолог в Сан Диего и най-често се намираше далече от политическите кръгове във Вашингтон. Освен това тя му допадаше. Беше винаги забавна, приятелски настроена и леко напомняше сестра му в Бостик.
— Тук е чудесно място, мис Бенедикт.
— Всичко се е променило, откакто бях тук за последен път. — Едва забележима сянка премина по лицето на Мариса, а погледът й се спря на цъфналите лимонови дръвчета, наредени около алеята, която водеше към къщата.
Джак беше предупреден за взетите мерки за сигурност във Вазаро, когато му възложиха да охранява Мариса.
— Не се тревожете, мис Бенедикт. Този път нищо няма да се случи. Когато президентът и майка ви пристигнат утре, ще има достатъчно полиция да спре цяла армия.
— Зная, Джак. — Тя му се усмихна с нежната, сериозна усмивка, с която го даряваше всеки път. — Просто се сетих за миналото.
— А, вие трябва да сте Мариса. — Чернокос млад човек с ослепително бяло сако беше излязъл от къщата и се спускаше по стълбите към тях. — Очаквах ви. Кейтлин и Алекс отидоха в Грас да уредят допълнителни мерки за сигурност и ме помолиха да ви посрещна, в случай че пристигнете преди тях. Аз съм Луис Делгадо.
Джак настръхна и по инерция се дръпна крачка назад, за да може бързо да действа, ако се наложи. Беше осведомен за всички, които щяха да бъдат във Вазаро, но Луис Делгадо не фигурираше в списъка.
— Кой сте вие, мистър Делгадо?
— Тайните служби? — Луис Делгадо кимна утвърдително. — Много сте бдителен. С право ме питате. Кейтлин и Алекс нарочно не сложиха името ми в списъка. Аз съм изненада за президента.
— Не обичаме изненади.
— Уверявам ви, че президентът ще я хареса. Понякога в Белия дом става много скучно.
— Защо са нужни допълнителни мерки за сигурност? Ние се справяме съвсем добре и сами.
— Сигурен съм, че е така, но аз много държа на своя багаж и Алекс удовлетвори желанието ми той да бъде пазен както трябва. Внесете чантите на мис Бенедикт в къщата — обърна се той към шофьора. — Домакинът ще ви покаже в коя стая. — Той погледна Мариса. — Аз самият я избрах. Представих си, че сте в жълта стая, озарена от слънцето.
— О, много сте мил.
— Мога да бъда много мил — потвърди той, а после върху маслиненото му лице неочаквано се появи усмивка — Винаги ще бъда мил с вас.
Джак забеляза учуденото изражение на Мариса и го осени предчувствие. Мили боже, това конте може да е някой жиголо, ако не и нещо по-лошо и тогава Челси Андреас щеше да му отреже главата, че го е допуснал до дъщеря й. Той пристъпи напред.
— По-добре да проверим отново къщата, преди да влезете, мис Бенедикт.
— Във всички случаи. — Луис Делгадо хвана ръката й. — През това време аз ще разведа мис Бенедикт из полето от рози. Те сега цъфтят и гледката е невероятна.
Преди Джак да успее да протестира, те се отправиха през поляната към розовите храсти в далечината. Той изпсува и се втурна към телефона в колата си, за да се свърже в Ница със Сам Геслер — неговият началник, който уреждаше пристигането на президента.
— Имаше изненада за нас — мрачно каза той на Геслер като държеше под око Мариса и Делгадо. — Мъж на име Луис Делгадо ни посрещна във Вазаро. Знаем ли нещо за него? — Той чу как Геслер прелиства документите.
— Не е споменат. Как изглежда?
— Красив, тъмнокос, около тридесетгодишен, със сако за две хиляди долара, уравновесен.
— Може би няма нищо нередно.
— Това ли ще кажеш на Челси Андреас?
— Не — въздъхна Геслер. — Трябва да го проучим колкото се може по-бързо. Ще видя какво мога да направя. Как мразя тези припрени пътувания! Един телефонен разговор и президентът зарязва всичко, за да отиде във Франция. Толкова ли е важно, по дяволите?
— Може би е нещо лично. — Джак също се чудеше. — Защо иначе ще праща тук и дъщеря си?
— Да пукна ако знам. Дръж Делгадо под наблюдение. Ще ти се обадя.
Джак затвори и се спусна след Мариса и Луис Делгадо.