— Мислите за мъжа, който умря за вас.
Тя стреснато го погледна.
— Вие знаете за него?
— Не сте виновна. — Той леко се усмихна. — Човек сам избира за какво си заслужава да умре.
Откъде беше разбрал? Даже майка й никога не беше подозирала за вината, която я измъчваше през всичките тези години.
— Когато Кейтлин ми разказа историята, си помислих, че малко жени могат да предизвикат такава реакция у един мъж.
— Алекс и Кейтлин не биха разказали за това на всеки. — Тя го гледаше с любопитство. — Трябва да сте им много добър приятел, мистър Делгадо.
— Луис. Да, много добър, въпреки че отдавна не сме се виждали. Живея на един остров близо до чилийския бряг и не идвам често в Европа.
— Остров?
— Той ще бъде много интересен за вас, разбрах, че сте биолог. На северния бряг на острова съм създал лаборатория за изучаване на делфините. Моята група скоро изнесе интересни факти за тях. Може би сте чували за института „Делгадо“?
— Вие този Делгадо ли сте? Чела съм статии от някои ваши хора — ентусиазирано отвърна тя. — Нали вие организирахте последната кампания за спасяване на делфините?
Той кимна.
— Моята племенница също много се интересува от делфините. Тя ще се радва да се запознае с вас.
— Довели сте я със себе си?
— Този път не. Мелизанда беше заета с един експеримент, а аз имам лична работа тук. — Той спря на върха на хълма и погледна розовите храсти долу в ниското. — Време е да се оженя. Искам да си купя съпруга.
— Да си купите ли? — Мариса се усмихна — Тук? Даже, и в Южна Америка браковете по сметка и договорите са остаряла работа.
Той поклати глава.
— Старото още не е изчезнало. Брачните договори са важно нещо. Те показват загриженост и обещават добро отношение към съпругата. Колкото е по-голяма сумата, толкова по-голямо отговорност се поема. — Той отмести поглед от розите и се обърна към нея. — А аз ще платя на бащата цена, която никой мъж никога не е давал за жена.
— Затова ли сте толкова загрижен за багажа си? — Тя се намръщи. — За бога, да не би да носите пари?
— Не.
— Това е добре. — Тя облекчено въздъхна — Много е опасно…
— Не нося пари, а много особено съкровище.
— Скъпоценни камъни ли?
— Да, има и скъпоценни камъни. — Той се усмихна. — Злато, изумруди, диаманти, перли и около шестдесет страници много интересни документи, върху които работих през последните няколко години. — Усмивката му се стопи. — Не ме питате защо е необходимо да дам толкова много.
— Не е моя… — По дяволите учтивостта. Тя искаше да научи. — Защо?
— Ще ми е нужно, за да ми повярват родителите й! В миналото невинаги бях добър човек. — В думите му се усещаше леко напрежение, сякаш искаше да я убеди в нещо. — Но винаги съм се старал да отговарям на доброто с добро.
Силата, която той излъчваше я накара да затаи дъх. Тя неочаквано попита:
— Избрали ли сте си съпруга?
— Много отдавна. Но беше нужно да изчакам, за да я поискам. Обстоятелствата не бяха подходящи. — Той протегна ръка и отмести от лицето й кичур коса. — Вярвате ли в съдбата Мариса?
— Не съм сигурна.
— Аз вярвам. — Той се намръщи. — Въпреки че човек като мен може я промени леко в своя полза.
— Тогава това не е съдба, щом като може да се променя — усмихна се тя.
— Имате очарователна усмивка. — Погледът му се спря върху лицето й и тя отново усети как я обзема вълнение. — Но трябва повече да се смеете.
— Моля?
— Не се тревожете. Аз ще ви науча. Ще ви науча на хиляди други прекрасни неща.
— Наистина ли? — прошепна тя, гледайки с неудържимо възхищение блестящите му тъмни очи.
— О, да. Не ви лъжа. Това ще стане, повярвайте ми. Аз виждам в бъдещето. — Нежна и лукава усмивка се появи на лицето му.