— Да, но библиотеката е в къщата. Освен дневника на Катрин, тук повечето книги са научни.
Той свали от лавицата една Библия с кожени корици и я погледна въпросително.
— В Песен на песните Соломонови са отбелязани няколко пасажа. На много места в Стария Завет се споменават благовония.
Погледът му попадна на стара избеляла книга на втория рафт.
— Тази не е за парфюми — промърмори той. — Факти и легенди за „Вихрения танцьор“. — Прокара пръсти по оръфаната подвързия. — Съвсем се е изтъркала от употреба, всеки миг ще се разпадне.
— Имам я отдавна.
— Откога?
— От години. — Познаваше го едва от ден, а той вече си беше напъхал носа в много кътчета от живота й. Този път обаче нямаше да успее да влезе в това съвсем лично ъгълче. — Може да се повреди. Моля, върнете я на място.
Той повдигна вежди, но внимателно постави книгата оттам, откъдето беше я взел.
— Интересно.
Не беше сигурна дали говореше за самата книга или за реакцията й, тъй като веднага продължи:
— Мога ли да взема няколко от тези изследвания за парфюми в стаята си? Време е да науча повече за нашия общ бизнес.
— Разбира се.
Обърна се и започна да изважда книга след книга, докато отдели осем и ги обгърна в ръце.
— Може да дойдете и утре — каза му сухо. Не заключвам това помещение.
— Благодаря. — Тръгна към вратата. — Не спя добре, а освен това чета бързо.
— Сигурно.
— Научих се да чета бързо преда няколко години. Беше полезно за предишната ми професия. — Хвърли й лукав поглед. — Това би трябвало да ви успокои. Не си представям, че подобно умение би послужило на някой наркотрафикант. — Премести книгите и успя да отвори вратата. — Да оставя ли отворено? Стаята ухае божествено.
— Много е късно. Затова използваме попивателна хартия. Парченцата могат да бъдат затворени в контейнери и да се изхвърлят след употреба. — Направи гримаса. — Сега ще трябва да взема вана, за да отмия миризмата.
— Да, много е късно. — Той се засмя странно. — Знаете ли, излъгах ви.
Тя го погледна стреснато.
— Моля?
— Трапчинката на женската шия не е най-доброто място, за да се изпробва един парфюм.
— Не е ли?
Той поклати глава.
— Има друго, много по-интересно място. Някой път ще трябва да опитаме. — Затвори вратата след себе си, преди тя да успее да отговори.
За миг тя се загледа към вратата, а после се усмихна.
Алекс отиде направо в стаята си и незабавно позвъни на Саймън Голдбаум в Ню Йорк.
Голдбаум съвсем не беше очарован да го чуе.
— За Бога, Алекс, какво очакваш? Джонатан Андреас е много затворен човек и има средства да пази частния си живот от чужди погледи. Нужно ми е време.
— Трябва ми нещо, за което да се хвана. — Алекс седна на леглото, отвори бележника си и взе писалката, която беше поставил до телефона, докато си подреждаше багажа. — Кажи ми каквото знаеш.
— Не много повече от онова, което може да се прочете в „Таим“. Четирийсет и двегодишен е, индустриалец, който обърна цялото корабостроене наопаки и направи екскурзионните кораби печеливши. Погажда се със синдикатите, но със сигурност не храни особена любов към тях. Месят се в плановете му. Активен деец на Републиканската партия. Има ранчо северно от Чарлстън, Южна Каролина. Харесван практически от всички. Няма семейни проблеми. Нещо като патриарх в рода.
— Женен ли е?
— Не, но е имал няколко тайни връзки. Подходящата дума е дискретен. Човекът е потаен, казвам ти.
— Това ли е всичко?
— Не. — Голдбаум се колебаеше. — Поразпитах в главната квартира на републиканците. Много са доволни от него. Умен е, дипломатичен, но не му липсва кураж да удари с юмрук по масата. Нещо като Лий Йакока срещу Джек Кенеди.
— Какво значи това?
От другата страна на линията настана мълчание.
— Това значи, че може да стане следващия президент на Съединените щати.
Алекс огледа информацията, която бе записал, после остави бележника настрани. Нищо от това не вършеше работа.
— Какво друго?
— По дяволите, Алекс, няма да откриеш нищо. Мъж, който се готви да стане президент страшно внимава да не направи погрешна стъпка.
— Продължавай да ровиш.
— Смятам, че е добро момче, Алекс.
— Това не означава, че не прави грешки. Искам нещо, за което да се хвана.
— Добре де, добре. Ще ти се обадя другата седмица. В хижата ли си?
— Не, във Франция. — Алекс му продиктува телефона. — Не оставяй никакви съобщения.