— За Бога, не съм аматьор. Павел никога не правеше грешката да се довери… — Голдбаум млъкна и изрече дрезгаво: — Съжалявам.
— Аз също. — Тонът на Алекс беше леден. — Искам да пипна копелето, което го уби. Ледфорд се е скрил вдън земя. За да го открия, имам нужда…
— Да се хванеш за нещо — Голдбаум отегчено довърши вместо него. — Ще ти намеря.
— Да знаеш нещо за местонахождението на Ледфорд? Нещо ново?
— Работя по въпроса. Той е хитър като лисица. Скрил се е в дупката си от една година и никой не може да го открие.
— Тогава виж какво е правил преди това. Не може да не е подготвил изчезването си.
— Ако е така, той дяволски добре е заличил всички следи. Значи да продължавам.
— Точно така.
Алекс затвори телефона и погледна в бележника няколкото думи, които беше записал. По дяволите, твърде малко. Очакваше повече от Голдбаум. По-рано е бил журналист и то добър. Щом не е могъл да открие онова, което Алекс искаше да знае за Андреас, вероятно то не съществува.
Но трябваше да има нещо.
Алекс отново бе обхванат от познатото трескаво състояние и яростта забушува в него. Изправи се и тръгна неспокойно към прозореца. Стисна с ръка светлосините копринени пердета и зарея невиждащ поглед към осветените от луната поля на Вазаро. Смяташе, че ще е по-лесно. Беше си въобразил, че може да стои в сянка, като манипулира събитията в имението, както му харесва. Познаваше Кейтлин Вазаро и майка й само от два дни, а се чувстваше — да, трябваше да признае — трогнат, загрижен и дори виновен?
Нямаше причина за вина, побърза да се успокои той. Може и да не е бил напълно открит с Кейтлин, но прехвърлянето на неговите пари щеше да спаси Вазаро, а това беше единственото, което тя наистина желаеше. Каза му, че не я интересува какво го е накарало да инвестира във Вазаро. А що се отнася до другите чувства, налагаше се много да внимава да не допусне Кейтлин под защитната си броня.
Стисна завесите още по-силно, спомняйки си за гладката копринена кожа на Кейтлин под пръстите си, удивения и предпазлив поглед на сиво-зелените й очи. Защо не отиде и по-нататък? Тя беше готова. Бе забелязал как се разтрепери, когато я докосна.
Той усети, че се възбужда както одеве в лабораторията и отново изпита прилив на неудовлетворение. Обърна се и свали пуловера през главата си. Искаше да си легне и да забрави Кейтлин и Вазаро. Щеше да мисли само за Ледфорд и за това какво щеше да стори на тоя кучи син, ако му паднеше в ръцете.
— Мартиника, Алекс, — настояваше Павел — Малко слънце. Само това искам. Малко слънце, малко секс, от време на време по някое хубаво ядене.
— От време на време? Скоро не си качвал на кантара.
Павел, завързан за стола, очите му изцъклени към Алекс, мъртвите устни шепнеха:
— Мартиника. Малко слънце…
— Павел!
Алекс скочи в леглото, сърцето му щеше да се пръсне, тялото му бе обляно в студена пот.
Пак сънува. Но не го усещаше като сън… подобно на всички кошмари досега. Изпитваше същата ярост и мъка, както в мига, когато зърна Павел, завързан за стола.
Затвори очи и се опита да овладее тръпките, разтърсващи тялото му. Кошмарите го навестяваха всяка нощ, но щом хване Ледфорд, щяха да спрат. Не можеше да мисли за оня мръсник, без да си спомни Павел, а това беше непоносимо. Боже, как му липсваше този недодялан мечок.
Треперенето отслабна. Легна и затвори очи, усещайки сълзите, които се спускаха изпод затворените му клепачи. Няма да мисли за Павел. Не можеше до безкрай да изнемогва под чувството за вина и болка. Отчаяно търсеше нещо, каквото и да е, което да прекъсне този натрапчив кошмар.
Кейтлин Вазаро.
В нейно присъствие не мислеше за Павел. С нея беше любопитен, развълнуван, нетърпелив и не мислеше за нищо друго. Би могъл да използва присъствието й и страстта, която му вдъхваше, за да се разсее. Да използва Кейтлин, за да не усеща болката и да избегне кошмарите.
Да я използва? За Бога, мразеше използвачите. Дълги години той самият често беше тяхна жертва.
Но имаше нужда от нещо, от някого. Изпитваше необходимост от тази жена.
Би могъл да бъде честен към Кейтлин и ясно да й обясни положението. Тази вечер тя го искаше толкова, колкото и той нея. Защо да не се съгласи да му даде онова, от което се нуждаеше?
Забрава.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Кейтлин вдигна очи и видя Алекс, застанал до нея на полето. Беше облечен като снощи с избелели джинси и бяла тениска.
— Моля?
— Бих искал да помогна, ако разрешите.
Той наблюдаваше как Адриен, жената до нея, береше лавандулата.