Выбрать главу

Следващата сутрин Алекс беше станал и готов за тръгване още преди зазоряване, но отново избра друг ред. По време на почивката за кроасан и кафе, тя го видя, че седи в камиона и разговаря с Жак.

На третия ден Жак нарочно спря на реда, където работеше Кейтлин.

— Справя се добре, не смяташ ли?

Кейтлин погледна към Алекс, който береше до Рьоне Боасон.

— Много е чевръст.

— И силен. Пращи от енергия.

Несъмнено. Беше забелязала, че през миналите два дни енергията направо струеше от него. Превиваше гръбнака, сякаш не можеше да се наработи.

— В началото не знаех какво да мисля за него, но сега… смятам, че е мъж, на когото човек може да има доверие.

Кейтлин погледна Жак изненадано. Той не беше по прибързаните заключения и тя предполагаше, че загадъчен мъж като Алекс Каразов щеше да се окаже костелив орех за него.

— Не е лесно да го разбере човек.

— Нещо го измъчва.

— Откъде знаеш?

Той сви рамене.

— Знам. Работи много усилено. — Жак се обърна и тръгна между редовете към камиона.

Кейтлин погледна замислено към Алекс. Той се смееше на нещо, което Рьоне беше казал. Лицето му беше оживено и изразително. Нямаше вид на разтревожен или измъчен човек. Беше много земен, мъжествен и безкрайно далеч от лъскавия тип, с когото се беше запознала преди няколко дни. Кичур тъмна коса беше паднал върху мокрото му чело, а синята му риза беше на петна от пот. Стоеше широко разкрачен, с прилепнали избелели джинси, мускулестите му бедра ясно се очертаваха. Твърде ясно.

Кейтлин усети, че пламва и бързо отмести поглед към лицето му. Онова, което стана между тях в лабораторията беше само един епизод, който трябваше да бъде забравен и от двамата Алекс Каразов явно беше успял да го направи, нужно беше и тя да стори същото.

Но все пак Жак беше прав, имаше нещо болезнено в стръвта, с която Алекс работеше. Не му стигаше трудът на полето, а майка й беше забелязала, че лампата под вратата му светела до късно. Е, нощните му привички я засягаха толкова малко, колкото и тайнствените пакетчета, които получаваше всеки ден. Сдържан човек като Алекс Каразов не даваше повод за съчувствие или любопитни въпроси. Тя решително го изхвърли от мислите си и се съсредоточи върху работата.

— Ще дойдете ли с мен на разходка?

Кейтлин се обърна към Алекс, както беше вдигнала кошницата към камиона. Почувствува неговото униние и застина от неудобство.

— Нямам време да се разхождам.

— Само една кратка разходка. През последните няколко дни изучавам Вазаро самичък, но има някои въпроси, които бих искал да ви задам. — Усмихна се. — Изследователска дейност.

— Може би утре.

— Бъдете справедлива — придумващо започна той. — Не ви ли спестих няколко часа работа на полето? Задължена сте ми.

— Вие поискахте да помагате.

Той кимна.

— А сега искам да се разходите с мен.

— Къде?

Той посочи на юг.

Кейтлин се поколеба, но тръгна с бърза крачка в тази посока.

— Кейтлин!

Гастон, малкият син на Адриен, стоеше на пътя и я гледаше умолително. Лицето му беше изцапано, рошавата му кестенява коса блестеше на слънцето.

— Да дойда ли довечера?

Тя поклати глава.

— Довечера нямам време.

Сините му очи се изпълниха със сълзи и както обикновено, тя омекна.

— Утре вечер. Но първо трябва да питаш майка си и да си свършиш всичката работа, преди да дойдеш.

Лицето му светна.

— Непременно. Ще мога ли да натискам бутоните?

Тя се усмихна.

— Разбира се. Какво бих правила без теб? Ти много ми помагаш.

Той й отвърна с лъчезарна усмивка, която разкри всичките му зъби, в следващата секунда изчезна след майка си.

— За какво става дума? — запита Алекс.

— Той обича да идва в лабораторията, когато разглеждам „Вихрения танцьор“ и да работи с дистанционното. — Усмихна му се лукаво. — За него това е магия.

— Абракадабра — Алекс повтори думата, която тя му беше казала. — Изненадан съм, че се разбирате с него. Останах с впечатлението, че в царството на „Вихрения танцьор“ неканени гости са нежелани.

— Гастон не ми пречи. — Тя сви рамене. — Е, може би малко, но обикновено децата дават повече, отколкото получават. Учат ни да се учудваме.

— Така ли? Аз никога не съм имал работа с деца.

— А той обича „Вихрения танцьор“. Както всички деца.

— Чие дете е той?

— На Адриен и на Етиен. Един от моите кръщелници.

— Много ли имате?