— Дванайсет.
— Голямо семейство. — Влезе в крак с нея. Беше висока почти колкото Алекс и крачките им идеално съвпадаха.
— Какво искахте де ме питате?
— Почакайте.
Слънцето грееше, уханието на земя и цветя беше зашеметяващо, а Алекс беше необичайна компания. Много отдавна не беше се разхождала с някого. Винаги имаше нещо да прави, някъде да отиде, да се срещне с някого.
— Не сте бъбрива — отбеляза Алекс след десетминутно мълчание.
— Нито пък вие. — Погледна го озадачено. — Намеквате за бъбривостта на жените? Това в никакъв случай не е само женско качество. Пиер Льоду изстрелва думите като куршуми от картечница.
Той направи гримаса.
— Забелязах.
— Жак твърди, че сте добър работник. Ако някога загубите парите си, той ще ви наеме на секундата.
— Ще го запомня. Жак отдавна ли е управител?
— Откакто съм се родила. Израснал е във Вазаро. Била съм съвсем малка, но си спомням как ме вдигаше на камиона и ме слагаше при цветята.
Той посочи към белите цветя, които цъфтяха от лявата страна на пътя.
— Това е жасмин, нали?
Кейтлин кимна.
— В края на другата седмица ще е готов за бране.
— Какво друго отглеждате тук?
— Портокалов цвят, здравец, бергамот, тубероза, зюмбюли, канела, мимоза, маточина…
— Почакайте. — Алекс вдигна ръка. — Може би трябваше да ви попитам какво не отглеждате.
Тя се усмихна.
— Не много неща. Земята е много плодородна. Ние ограничаваме производството, в зависимост от пазара, но през годините във Вазаро са правени опити с всичко. Дори имахме известен успех с някои тропически растения като например ванилена орхидея. — Тя дълбоко пое дъх и затвори очи. — Боже мои, колко обичам аромата на жасмин.
— По тази причина ли той е най-високата нота във вашия парфюм?
— Не знам. — Тя се загледа объркано към белите храсти. — Може би. Спомням си, как, когато бях малка, идвахме по залез-слънце на това поле с Жак. Сякаш престъпвах прага на някакъв омагьосан свят. Златистото сияние обливаше всичко наоколо. На тази светлина цветовете изглеждаха наситено кремави, небето беше с цвят на лавандула розово и яркочервено. Понякога играехме на криеница с Рьоне и Пиер, аз тичах по полето, крещях и… — Тя спря и се замисли. — Спомени. Сигурно затова използвам жасмин. Искам да задържа спомена. — Обърна се и се усмихна на Алекс. — Предполагам, че е така с всички парфюми. Искаме да съживим един стар спомен или да създадем нов.
— Жак ли ви водеше тук? Не баща ви?
Усмивката й угасна.
— Жак ме водеше тук само когато в къщи имаше гости. Баща ми винаги казваше, че мястото на децата не е при големите. — Погледът й се плъзна настрани, а крачката й се ускори. — По онова време във Вазаро често имаше гости.
Чувстваше погледа на Алекс върху лицето си, но той не продължи темата. Двамата отново млъкнаха.
Алекс не проговори, докато не изкачиха следващия хълм и пред тях в далечината не се разкри поразителна панорама от море, небе и планини.
— Кой е този град? — Той посочи далеч надолу към града, извиващ се покрай брега на Средиземно море.
— Кан. — Тя показа чакълестия път, който се виеше около скалата и се спускаше надолу по хълма. — Осем километра по-надолу този път се свързва с магистралата за Кан. Затова ли ме доведохте тук — за да ме разпитате за тези градове?
— Не, чудех се каква е онази къща. — Махна с ръка и посочи на няколкостотин метра в подножието на хълма една каменна къщурка със сламен покрив. — Кой живее там?
— Никой. — Кейтлин се усмихна. — Това е къщата на цветята.
— Изглежда много стара.
Тя кимна и се спусна надолу по хълма към нея.
— Филип Андреас я построил в имението преди Френската революция. Той управлявал имението по времето на Катрин Вазаро.
— За склад ли е използвана?
— Не.
— Тогава защо я е построил?
Тя се подсмихна.
— Той бил местният Дон Жуан. Използвал я, за да води селянки и да се забавлява.
— Възползвал се от правото на феодала ли?
— О, не, жените идвали по свое желание.
Тя отвори вратата и влезе в къщата, бърчейки нос от миризмата на прах, гниещо дърво и плесен. Навсякъде висяха паяжини. Единствената мебел беше единичното легло под прозореца на отсрещната стена. Памучната кувертюра, която го покриваше, беше плесенясала и пожълтяла от времето. Дървеният под изглеждаше в по-добро състояние, но беше мръсен като цялата къща. Огнището на тухлената камина също беше пълно с паяжини. Изглежда половината от сламата на покрива беше изпопадала през комина.
— Доста е разнебитено, нали? Никой вече не идва тук. Винаги сме се старали да я поддържаме, но напоследък нямах нито време, нито пари, за да я ремонтирам.