— Ти се надяваш, че тези удоволствия ще ме накарат да забравя „Вихрения танцьор“?
Павел кимна.
— Ако КГБ и ЦРУ бдят над теб, то аз не се радвам на симпатиите на Интерпол. Аз съм кротък човечец, който има нужда само от малко слънце, малко секс и от едно хубаво ядене от време на време.
— От време на време ли? — засмя се с обич Алекс. — Скоро май не си се качвал на кантара.
— Това не са тлъстини, това са мускули. Аз съм едър мъж и имам нужда от гориво. Освен това какво друго да правя тук горе в планината, освен да ям? А на Мартиника мога да се излетна на плажа с една пина колада и да не мисля за снегове и ледове, нито пък за Интерпол, който копнее да ми задава неприятни въпроси.
— Интерпол е затънал до гуша да се лови за всяка сламка и да гони всички възможни следи, та ще се занимават с теб. — Алекс се замисли за последните огромни заглавия във вестниците и се намръщи. — Чудя се дали това не е част от…
— Част от какво?
Алекс замълча, като бързо премяташе информацията в ума си, правеше умозаключения, отхвърляше ги, разместваше отново фактите, вадеше нови изводи и сглобяваше парчетата, докато картината най-после му се видя приемлива.
— Е, какво пък — изсумтя Павел. — Бих могъл и сам да си живея на тая проклета планина. Ти и така не си забавна компания, докато умуваш над поредния си пъзел. Вече не го правиш, за да си изкарваш прехраната. Пристрастил си се към тези главоблъсканици и си станал техен роб. — Той най-после излезе и затвори вратата след себе си.
Дали Павел не беше прав? Алекс се замисли. Може би. Занимаваше се с това достатъчно дълго време и прекрасно познаваше омайващата възбуда, когато най-накрая успяваше да реши някоя загадка. След Афганистан мислеше, че никога повече няма да се впусне в нови задачи по свое желание, но не си даваше сметка за навиците, които се бяха оформили с годините. Откакто бе дошъл в Сен Базел, отново кроеше планове и събираше информация за свое собствено удоволствие, като диапазонът на проектите му варираше от сътресенията на Нюйоркската борса до страните домакини на следващите Олимпийски игри.
Но този нов пъзел беше много по-интригуващ от всички други, с които се бе сблъсквал и Алекс вече започваше да усеща как възбудата го обзема и адреналинът се вдига в кръвта му. Чувстваше се жив и отново в най-добрата си форма.
Един час по-късно Павел влезе в кабинета и сложи един бележник на масата пред Алекс.
— Ето. „Вихреният танцьор“ в момента е притежание на Джонатан Андреас.
— Къде се намира?
— В имението на Андреас в Порт Андреас, Южна Каролина. Джонатан Андреас е един от най-богатите хора в Америка и имението му гъмжи от бодигардове и охрана. В къщата е инсталирана алармена система като в някоя художествена галерия.
— В Лувъра — каза сухо Алекс, — алармената система не попречи на крадците да задигнат „Мона Лиза“. — Сведе поглед към записките в жълтия бележник. — Вазаро пък какво общо има?
— Имението Вазаро се намира близо до Грас във Франция. Там се отглеждат цветя за парфюмерийната индустрия. Семейство Вазаро са далечни роднини на Андреас. Всъщност това са френските братовчеди, които през 1939 година са убедили бащата на Джонатан Андреас да предостави „Вихрения танцьор“ на Лувъра, за да се съберат средства за откупа на единайсет евреи — художници, арестувани от германците. Кейтлин Вазаро, възпитаница на Сорбоната, написала дисертация за значението на „Вихрения танцьор“ в историята, която пък послужила за основа на доктората на Андре Божоле.
— Родът Вазаро има ли някакви претенции към „Вихрения танцьор“?
Павел поклати отрицателно глава.
— Но през 1876 година френското правителство завело дело срещу семейството, като оспорвало дарението на Мария Антоанета, което не било легитимно според революционното законодателство. Правителството загубило делото. — Той замълча за малко. — Смяташ ли, че следващия път ще откраднат „Вихрения танцьор“?
— Вероятно не.
— Тогава смея ли да попитам, защо почти цял час трябваше да разговарям по телефона с безкрайно подозрителния френски уредник?
— Всеки от откраднатите предмети е с изключително културно значение за европейските страни. Статуята на Давид за Италия, „Нощната стража“ за Холандия, а сега и „Мона Лиза“ за Франция. „Вихреният танцьор“ щеше да бъде на първо място в списъка на крадците, ако все още се намираше в Европа. — Алекс сви рамене. — Но не е вероятно да го откраднат, след като е в безопасност на американска земя. Твърде неприятно.
— Сигурен съм, че Джонатан Андреас не смята така.
Алекс се усмихна лекичко, сините му очи изведнъж заблестяха върху загорялото лице.