— Опитай с мен — повтори той.
Тя не му отговори, а тръгна бързо нагоре по хълма.
Никой от тях не продума по обратния път към къщата.
Той отново я наблюдаваше.
Кейтлин плъзна поглед от мястото, където работеше Алекс към клончето лавандула, което току-що бе откъснала.
Той не се опитваше да привлече вниманието й. Инстинктивно разбираше, че е тъй безпомощен пред желанието да я гледа, както и тя. Хвърли цвета в кошницата и пипнешком протегна ръка за друг.
Боже, бе стигнала дотам, че и без да го поглежда, образът му непрекъснато беше пред очите й. Бе горещо и той, както и другите мъже, беше хвърлил ризата си. Пот проблясваше по почернелите му рамене и в тъмния окосмен триъгълник се виждаха малките твърди зърна на гърдите му. Беше завързал черната си коса със синьо-бялата кърпа на Пиер и тази превръзка му придаваше вид на първобитен дивак. С всяко движение, докато се навеждаше и извиваше в ритъма на брането, мускулите на изпънатия му, плосък като дъска стомах се свиваха и разпускаха.
— Не изглежда зле. — Рьоне хвърли на Кейтлин игрив поглед. — Ако не бях омъжена за моя прекрасен Пиер, щях да ти завидя.
До ноздрите на Кейтлин би трябвало да достига само ароматът на лавандулата, която береше. И все пак можеше да се закълне, че долавя лекия аромат на лимон и мускус, който принадлежеше на Алекс.
— Няма причина да ми завиждаш.
— Няма ли? И тоя готин тип ти е само приятел? — Рьоне хвърли цветче в кошницата си. — Все още ли?
— Не му обръщам внимание.
— Винаги си била малко смахната. Защо не му се порадваш?
Кейтлин не отговори.
— Гледа те, сякаш иска да те изяде. Сигурно е способен да го направи. Не съм виждала мъж толкова…
— Хайде да не говорим за него.
— Добре. Онзи Клод, за който ми беше говорила, е бил съвсем зелен, нали? Лягаш по гръб и той върху теб, така ли е?
— Това изглежда те забавлява.
— Много. — Рьоне надзърна през рамо. — Отново те гледа.
Няма да обръща очи към него. Ще се разстрои още повече, а какъв е смисълът. Няма да обръща внимание на Алекс, а ще си върши работата.
Бавно и безпомощно тя плъзна поглед към него.
Той я гледаше като хипнотизиран.
Тя забрави да се движи.
Повя ветрец, който лъхна страните и врата й с горещото си дихание и залепи памучната блуза към гърдите й. Усети, че зърната й се втвърдяват, гърдите й се наливат и набъбват, центърът на женствеността й беше пронизан от тръпка, толкова силна, че граничеше с болка.
Чу как Рьоне тихо подсвирна.
— Щом е толкова зле, иди в стаята му, приятелко. Леглото е по-меко от земята.
Кейтлин отмести поглед от Алекс и продължи да бере.
Не го чакам да се върне, казваше си тя. Просто не можеше да заспи и се нуждаеше от чист въздух.
Кейтлин се облегна на рамката на прозореца и се загледа надолу към полето. Лъжеше. Не можеше да заспи, защото Алекс беше някъде там навън.
През последните две нощи седеше на прозореца и го гледаше как крачи надолу по хълма и по полето с отмерена, неспокойна походка. И двете нощи той вървя в продължение на часове, безсънен и напрегнат, а тя го чакаше да се върне.
Най-сетне той се появи, движеше се бързо и пъргаво нагоре по хълма. Нощта беше толкова тиха, че тя чуваше шума от стъпките му по тревата, долавяше дори дишането му. Луната осветяваше блестящата му черна коса и линиите на тялото му се очертаваха ясно. После, точно преди да стигне каменните стъпала, Алекс се спря и вдигна глава към прозореца й на втория етаж.
Тя се скри в сянката на нишата, внезапно обхваната от паника.
— Кейтлин?
Не отговори.
— Знам, че си там. Видях те.
Мълчеше.
Всяка негова дума беше натежала от болка.
— Не ме карай да те чакам дълго. Имам нужда от теб.
Беше й казал това и преди. Притисна бузата си към хладната коприна на светлозелените пердета и усети как гърдите й набъбват в отговор и напират в памучната й нощница.
Мили Боже, започваше да мисли, че и тя има нужда от него.
Той остана още миг съвършено неподвижен, всеки мускул на тялото му беше изопнат от напрежение. После тръгна бавно и тежко по каменните стъпала и изчезна от погледа й.
Тя задържа дъх, когато чу стъпките му по стълбата, която водеше към втория етаж.
Алекс тръгна по коридора, подмина вратата й и влезе в своята стая.
— Тази сутрин е по-добре да не излизаш на полето. Не си ли добре Кейтлин? — запита Катрин угрижено, докато й подаваше кафето, което току-що бе наляла. — Напоследък си много умислена.