Той кимна.
— Това са изрезки от американски вестници за последните шест месеца. Исках да проверя какво пишат за кражбите на произведенията на изкуството в Европа. Андреас няма да се реши да ни даде статуетката, ако вестниците са вдигнали тревога. — Алекс прибра изрезките обратно в кафявия плик, тъй като стюардът се беше спрял до него и предлагаше с усмивка чаша кафе. Той отвърна на усмивката и прие кафето. — За съжаление, темата им е допаднала много и са се увлекли.
— Естествено, че за кражбата на „Мона Лиза“ ще пишат навсякъде по света. — Тя поклати глава. — Невероятно е, че след толкова време не са успели да я открият. Хората от Интерпол трябва да са кръгли идиоти.
Той отпи от кафето.
— Такова ли ти е мнението за Интерпол?
— Какво искаш да кажеш?
— Да не би тези кражби да са те накарали да загубиш вяра в полицията?
Тя се замиеш.
— Може би… не знам.
— А терористичните нападения на „Черната Медина“ плашат ли те?
— Естествено. Кой може да се чувства в безопасност?
— Интересно. Ти си в сравнително най-голяма безопасност в своето Вазаро и пак се страхуваш. Какво да кажат онези, които не живеят в цветна градина?
— Нямам представа. Защо толкова те интересува?
— Само…
— Любопитстваш — довърши с усмивка Кейтлин. — Никога не съм срещала толкова любопитен човек. Напомни ми в тази връзка да ти разкажа за тъжния край на една сврака.
Лицето му стана безизразно:
— Чувал съм я и преди.
Когато го погледна, усмивката й изчезна. Беше го наранила. Зад каменната маска тя усети болката му и дълбоко в себе си почувства, че й стана мъчно. Погледна през прозореца към тъмнината, опитвайки се да измисли нещо, което да го разсее.
— Радвам се, че когато са взели „Мона Лиза“, крадците са сметнали, че „Момче на полето“ не си заслужава носенето. Тя е в същия отдел на Лувъра.
— „Момче на полето“ ли? Никога не съм чувал за нея. Кой я е рисувал?
— Не е подписана. — Тя се спря. — Но е нарисувана от Жулиет Андреас, прапрабабата на Джонатан Андреас. — Намръщи се — Май трябваше да добавя още едно пра. Винаги се обърквам.
— След като не е подписана, откъде знаеш, че Жулиет Андреас я е рисувала?
— Фигурира в дневника на Катрин. Когато емигрирала в Съединените щати, Жулиет оставила картината на Мишел във Вазаро. Жулиет била много добър живописец, но по онова време имало страхотни предразсъдъци към жените художнички и нямало начин да я вземат в Лувъра. — Облегна се на стола си. — Затова Катрин решила да вземе нещата в свои ръце. През 1793 година повечето хубави картини от Версай били пренесени в Лувъра, но в цялата бъркотия по време на Терора Катрин решила, че е логично укрити произведения на изкуството да се сметнат за забравени.
Лукава усмивка озари лицето на Алекс.
— Не мога да го повярвам.
— Истина е. Тя и Франсоа успели да внесат тайно в един от апартаментите на кралицата във Версай картините на Жулиет и да ги смесят между Фрагонар и Дел Сарто. После Франсоа уредил скритите шедьоври да бъдат „открити“ от Националната гвардия и те незабавно били пренесени в Лувъра при другите. След като неподписаната картина се намирала в такава престижна компания, веднага сметнали, че е рисувана от някой голям художник.
— Значи картината на Жулиет Андреас виси в Лувъра заедно с майсторите. — Алекс се загледа замислено в кафето си. — Семейство Андреас знае ли тази история?
— Сигурна съм. Катрин казва, че е писала на Жулиет какво е станало.
— Трябва да са били големи приятелки, след като Катрин е направила толкова много за нея.
— Прочети дневника.
— Вероятно ще го направя. — Вдигна очи. — Междувременно няма да е лошо, ако споменеш тая случка на Андреас, стига да ни се удаде сгоден случай.
— Много вода е изтекла оттогава. Това е станало през 1797 година.
— Ти спомена, че семейство Андреас имат добра памет. — Довърши кафето си. — Може да опитаме.
Онази дълбока болка, която се излъчваше от него, като че ли вече я няма — помисли си тя с облекчение. Надяваше се историята на Катрин да му е повдигнала настроението.
— Изглеждаш твърдо решен. Ще опиташ всичко, нали?
— Всичко — каза той с равен глас.
Кейтлин го погледна в лицето.
— Наистина ли мислиш, че има някакъв шанс да вземем „Вихрения танцьор“?
— Ще го вземем.
— Откъде си толкова сигурен?
— Защото трябва да го взема!
Тя поклати глава.
— Значи няма съмнение, че ще го направиш?
Той не отговори.
— Предполагам, че няма да ми кажеш, защо е толкова важно да вземем статуетката?